— Ние победихме!
Мъжете зареваха възторжено и виковете им отекваха дълго.
Дейлон вдигна ръце и след като бойците се смълчаха, заяви:
— Утре се връщаме у дома!
Заливът отново отекна с одобрителните войнишки възгласи.
— Щом стигнем в Маркензас, ще вдигна празненство. Всеки от вас тук ще бъде дарен с достатъчно богатство, за да осигури бъдещето на семейството си. — Усмихна се широко. — А ако нямате семейства — достатъчно, за да си плащате пиенето, докато сте живи!
Отново закънтяха възторжени викове.
— Всеки мъж тук е мой човек. Вие сте мои братя по кръв и оръжие, а вие… — Посочи наемниците, които стояха зад Деклан. — Вие също сте мои хора. На всеки от вас, който пожелае да служи, ще му се даде почетно място, а онези, които изберат друго, винаги ще са добре дошли в моето кралство.
Деклан изпита силно вълнение, надигнало се в него за първи път, откакто бе изгубил жена си и много приятели, намек, че може да има надежда в бъдещето.
Кралят слезе от подиума и го подкани да тръгне с него.
Когато останаха сами, Дейлон посочи залязващото слънце и промълви:
— Утре е първият ден.
— Първият ден на какво?
— Първият ден на нашето бъдеще. — Очите на Дейлон се наляха със сълзи и той ги избърса с ръкав. — Когато семейството ми бе унищожено, загубих всякаква надежда за бъдеще, малки ми братко. Но сега имам теб. — Сграбчи Деклан и го прегърна, по лицето му се стичаха сълзи.
— Може да не си бил това, което желаех да видя в един наследник — продължи Дейлон, — но ти си това, което са ми дали боговете. Видях те. Видях как водиш хората си и как се грижиш за тях. Ти си най-добрият човек, който да ме последва.
— Говорили сме за това — отвърна Деклан. — С часове.
— Знам. И ти грешиш, Деклан Ковачо. Ти си следващият крал на Маркензас и ще обявя това, когато се върнем у дома.
Сърцето на Деклан се сви. Имаше чувството, че неизбежната съдба стяга обръч около него.
Дейлон продължи:
— Когато с Балвен разкрихме на Хатушали истинската му самоличност, той каза, че е крал на пепелища. — Сръга с пръст малкия си брат в гърдите. — Грешеше. Кралят на пепелища си ти и имаш нация, която да вдигнеш от въглените на разрухата.
— И какво трябва да направя? — попита Деклан.
— Говори с Балвен. Аз винаги го питам за съвет.
Празненството във вдигнатия набързо кралски павилион не беше пищно. Въпреки сравнително лесната победа Дейлон и Деклан изпитваха дълбока вътрешна празнота. Възмездието не беше донесло и на двамата пълно усещане за край или осъщественост.
Все пак цял един континент поробени хора вече бе освободен от лордовете на Прайдове и това трябваше да се отпразнува. Малкото ейл и спирт, пътували с кралския обоз, бяха раздадени на спечелилите вниманието и благоразположението на Дейлон.
Новият оръжеен инструктор също осигури буренце уиски, което бе успял някак да задели незабелязано.
Хатушали се огледа, обзет от лека носталгия по дните си в хана „Трите звезди“, докато отпиваше от чашката ужасна и чудесна „вода на живота“, както Колин нарече уискито.
Заакара и Руфио бяха поканени, но като че ли предпочетоха да останат насаме в едно тихо кътче. Донти и Хату бяха прекарали цял час в споделяне на удивителни истории и в чудене какво ги очаква занапред, и двамата зарадвани, че другият е жив и е добре.
Деклан се беше зарадвал, че най-сетне вижда отново Хату, и като че ли беше някак развеселен от Донти. Целият разказ за това как са го пратили да убие най-добрия си приятел му се стори мрачно забавен и му допадна начинът, по който Донти разказа историята.
Решението на Хату да каже на Донти, че вече може да го довърши с едно махване с ръка, можеше да почака. Повече от всеки друг Хату разбираше тъмните изкуства, приложени му от Сестрите на Дълбините, и това, че Донти изобщо не е бил в състояние да се противопостави на тази сила.
Хава се наслаждаваше на усещането, че всички най-сетне са се събрали.
Донти изслуша какво бе узнала Хава за лордовете на Прайдове, а след това Деклан и Хату добавиха своите открития за Тъмните господари.
Донти поклати глава.
— Значи, тези Тъмни господари, тези ужасни същества, които са дошли от разлом в небето, са унищожили цели армии?
— Да — каза Деклан. — Но не са непобедими. Пазителя на часовете, или каквато там му е титлата, ни преведе разказа на един човек, Нестор. Нестор каза, че били уязвими от желязо и че то ги отблъсквало, можело дори да ги убие. Все пак те продължавали да се връщат и накрая надделели. — Отпи от уискито си. — Каза, че имало някаква история за странник магьосник, който ги обуздал и сътворил Юздата, макар че според други накрая се намесили боговете, но в един момент се постигнало равновесие. Взимали в жертва хора, но само в определени дни и само в ограничен брой.
Донти полагаше явни усилия да се напие въпреки ограничения запас алкохол.
— Не могат да изядат цялото стадо — каза той. — Трябва да оставят някои за разплод, нали?
— Неелегантен начин да се каже — намеси се Руфио от ъгъла на павилиона, — но не и неуместен. — Погледна Хату и кимна.
