— Един момент. — Хатушали настрои съзнанието си до най-точната перспектива, каквато бе опитвал досега. Изостри новооткритото си възприятие за време и съвсем леко подходи към най-близката нишка, доближи се толкова, колкото можеше в ума си, като си представи как дланта му надвисва над нея, без да я докосне. Усети надигащо се присъствие, срещу което трябваше да се защити, тъмна… празнота. Беше самата въплътена Пустош. През целия си живот не се беше натъквал на нещо, което просто да е толкова празно. Самото доближаване до тази пародия на същество беше смразяващо и той се задържа с усилие — всяка фибра на естеството му настояваше да избяга. Огледа нишките и се съсредоточи върху това, което видя като бавно пробуждане.
След като оглежда дълго напрежението в тези нишки, Хату промълви:
— Мога да направя нещо.
— Какво? — попитаха всички.
— Най-добрият начин, по който мога да го обясня, е, че тези нишки на време искат да се пробудят. Вероятно бих могъл да ги успокоя и да ги приспя отново. Може би ще е по-добре да ме оставите и да се настаните удобно. Защото ще е дълго.
Първо Натан, а след него Руфио и Заакара се озоваха отново в библиотеката и пуснаха раменете си. Хату остана сам, с протегнати напред ръце.
— Добре ли е да бъде оставен така? — попита Заакара, загледан в неподвижната му фигура.
— Ще се оправи — каза Бодай. — Макар че не знам аз дали ще се оправя.
Насядаха и Заакара въздъхна.
— Аз също.
Нестор беше довършил разказа си и Дейлон каза:
— Щях да помисля, че е измислица, ако не бях видял това място и онези фрески. — Стана и повика Колин, който стоеше до вратата към Камерата, даваше нареждания и изслушваше доклади.
— Ваше величество! — отзова се едрият войник и влезе.
— Корабите готови ли са за товарене?
— Да, ваше величество.
— Хората?
— Първите роти би трябвало вече да пристигат на кейовете. — Колин погледна Деклан. — С повечето от твоите момчета.
— Тогава да се махаме оттук — каза Дейлон и се обърна към Деклан. — Плавай с мен. Имам да обсъдя с теб още неща.
Деклан кимна и каза на Сиксто.
— Ти командваш, капитане.
Сиксто се засмя.
— Казах ти, не съм скроен за началник.
Очите на Деклан се напълниха със сълзи.
— Много се подценяваш, приятелю. — Пое си дълбоко дъх, за да се овладее. — Ще поговорим повече за това, когато се върнем у дома.
С внезапен порив Сиксто го прегърна.
— Докато съм жив, аз съм твой човек.
Обърна се и забърза навън, за да поеме командването на наемниците.
Деклан застана до брат си и зачака. Дълбоко вътре все още го болеше за Гвен, но искрено се надяваше Дейлон да е прав и че времето ще изцери тази рана.
Хату се раздвижи и каза:
— Трябва да седна.
Руфио стана от стола си и Хатушали се отпусна тежко, явно изтощен.
— Какво направи? — попита Заакара.
— Не знам как най-добре да го обясня, но казах на обвивката над Господаря на ужаса да спи и да чака.
— Какво да чака? — попита Натан.
— Думите са трудни и мисля, че вие тримата — посочи Натан, Руфио и Заакара — знаете какво имам предвид. Какъв е звукът на червеното? Колко ярък е шумът на вятъра в дърветата? Какво е усещането за лунната светлина?
И тримата кимнаха.
— Енергията на времето е неподвижна. Онова е нещо, което никога не съм виждал. Всички линии между стихиите… се движат. — Той си пое дъх. — Времевите линии искат да се движат, вибрират. Всички други времеви линии, които не задържат Господаря на ужасите, се движат. — Сви рамене. — Не мога да го обясня по-добре. Може би, ако знаех повече…
— Трябва да поговорим за това — каза Руфио.
— По-късно — отвърна Хату. — Жена ми е на ръба на битка и искам да видя как е тя.
Натан беше на ръба да възрази, но премисли и си замълча.
Изведнъж Хату се усети, че гледа отгоре към Хава, и видя, че кралската армия се връща и че войниците вървят небрежно, без никаква следа от напрежение. Понечи да се опита да ѝ заговори, но Натан внезапно се появи в ума му.
— Недей!
Хату отвори очи и видя, че Натан стои зад него, стискаше го за раменете.
— Може да я убиеш — каза той.
— Откъде знаеш?
— Защото ти липсва наистина много и защото си още много млад. — Натан се отдръпна. — Тези мъже са много по-опитни от теб и въпреки това нямат нищо, което да се сравни с твоята сила.
— Трябва да разберем как действа силата тук — каза Руфио. — Връзката към стихиите, как твоята родословна линия е ключ към силата ти и какво става с другите елементални стихии?
— Какви елементални стихии? — попита Хату.
Натан погледна Бодай и каза:
— Толкова много му се подаде, че част от него ще е забравено.
— Водна магия! — каза внезапно Хату.
— Какво? — попита Руфио.
— Трябва да уредя един дълг.
Хату затвори очи и за секунди се озова в подводното обиталище на Сестрите на Дълбините. Беше тъмно без фосфоресцентното сияние, което го огряваше последния път, когато Хату беше там. Във водата плуваха няколко безжизнени тела с лицата надолу, същества полухора, полуриби, създадени от Сестрите на Дълбините с тъмната им магия. Двете най-стари жени, Хадона и Мада, седяха в тъмното, вкопчени една в друга, а по-младата, Сабина, лежеше наблизо на скалите, мъртвите ѝ очи бяха взрени нагоре.
