Намести стола си и се отпусна на него.
Барон Дейлон Дюмарш не можа да скрие изумлението си. След избиването на семейството му всеки негов буден миг бе оцветен от мрачни мисли за отмъщение. Дори връщането на Маркензас в някакво подобие на старото му благоденствие трябваше да послужи на мисията му, която бе да построи огромна флота, за да превози внушителна армия през морето и да съкруши онези, които му бяха отнели всичко, което бе обичал. Но в този миг изненадата му беше толкова дълбока, че дори мрачното му желание бе заличено.
Той извърна очи от епископос Бернардо Делнокио и погледна Балвен, който явно също не можеше да скрие изумлението си. Двамата само се спогледаха, след което Балвен кимна леко на брат си. И двамата знаеха какво означава това: „Ще си поговорим за това по-късно насаме“.
Дейлон махна с ръка в подкана към епископоса да седне, докато слугите влизаха през отворената врата, понесли мезета и освежителни напитки. Баронът и Бернардо седнаха. Никой не проговори, докато не ги обслужиха и слугите не напуснаха.
Балвен зае обичайната си позиция вдясно от Дейлон и огледа за миг ниския мъж, стоящ вдясно от прелата. Знаеше го по име като Марко Белли; според мълвата беше опасен мъж: шпионин, убиец и държащ в ръцете си смъртно опасна мрежа от агенти. Носеха се невероятни истории за него, но Балвен знаеше, че всички те се основават на истина.
Въпреки слуховете за Белли нямаше никакво съмнение, че неговият господар Бернардо беше толкова могъща фигура, колкото можеше да съществува в Църквата на Единия бог. Такова бе предположението на Балвен допреди няколко мига, когато Бернардо Делнокио бе потърсил убежище.
Първата грижа на Балвен беше безопасността на брат му. Беше накарал Донти да подслушва, за да улови всичко, което можеше да се отнася за ролята, играна от Краля на нощта или от загадъчните азанти, точно по тази причина. Този епископос на Църквата на Единия понастоящем не представляваше заплаха за Дейлон, поне тук, в недрата на собствената му цитадела. Пред вратата имаше стражи, които щяха да нахлуят в мига, в който бъдеха повикани, но просто самото присъствие и на Бернардо Делнокио, и на Марко Белли караше Балвен да се опасява, че предстои по-голяма опасност, може би повече от това, което представляваше самото нахлуване.
— Убежище ли? — каза най-сетне Дейлон. — Длъжен съм да заявя, че тази молба е по-изненадваща, отколкото бих могъл да си въобразя. Срещал съм се с някои от вашите… бивши… — повдигна питащо вежда и Бернардо кимна — събратя по вяра през годините. — Замълча, след което продължи: — Добре дошли сте да отдъхнете, но предвид скорошната инвазия ще разберете, че съм предпазлив за всякакви гости. Ще се постараем да ви осигурим удобства за няколко дни, макар че Маркенет едва ли е каквото беше някога, но все пак ще се постараем да бъдем достойни домакини.
— Но едно убежище предполага, че ще ви е нужна защита, а това е нещо, което едва ли съм в състояние да предложа. Репутацията ви е стигнала дори до нашите отдалечени замъци и тъй като сте известен като много могъщ човек във вашата църква, допускам, че сега имате могъщи врагове. — Помълча, след което добави натъртено: — Това, от което съвсем определено нямам нужда сега, е още врагове. — Отново помълча, след което продължи по-спокойно: — Тъй че защо не допуснете, че не знам нищо и не ми разкажете историята?
— Историята е много дълга, милорд, и трябва да призная, че не е история, която желая да разказвам, но нуждата често ни тласка в посоки, които не желаем да поемем. Точно затова сме тук сега.
— Както казах, историята е дълга, но в крайна сметка ще научите как най-добре да се подготвите за онова, което със сигурност предстои. Да започнем с това, че бях предаден от свои съюзници. Или ако не истински съюзници, то хора, срещу които не мислех, че имам повод за вражда, или те срещу мен. — Раменете му видимо малко се отпуснаха и тонът му издаваше неувереност. — Поне така бях подведен да вярвам.
Дейлон не отвърна нищо, но с леко махване с ръка подкани Бернардо да продължи.
— Тъй че бихте могли да разберете кой стоеше зад опустошаването на всеки град и село по крайбрежието ви, както и крайбрежието по Теснините. И… — Бернардо замълча за миг — това, което подозирам, че ще е следващото им нападение, и, по-важното, къде са те. — Отново помълча. — И кои са те.
— Не бързайте — каза Дейлон. — Отделете толкова време, колкото ви е нужно, ваше преосвещенство.
Бернардо вдигна чаша от подноса със закуски и напитки и отпи. А после заговори:
— За да разберете, трябва да ви кажа за една далечна… нация или група нации, далече отвъд морето, и за един народ, познат като азанти.
