Господар на стихии полностью

— Аз не съм толкова умен като тях. — Изявлението на Донти изглеждаше и болезнено, и искрено. — Хава е умна и наблюдава, и слуша… — Осъзна, че се отклонява от това, което иска да каже. — Хава е умна — повтори той, — но никой не е толкова умен като Хатушали. Той знае много и помни всичко, което вижда и чува… — Осъзнал, че все още е далече от същината, след като Балвен изглеждаше на ръба да го прекъсне отново, Донти каза: — Каквото и да мислят някои хора, не съм глупав. Просто ми харесва хората да мислят, че не знам какво става около мен.

Балвен го изгледа с присвити очи и кимна.

— Винаги ми харесваше да съм с Хату, защото той винаги беше ядосан за нещо, винаги нетърпелив да разбере нещата, тъй че можех да се правя на глупавия приятел на Хату Донти. Едно нещо, на което ни учат отрано, е отвличане на вниманието. Подвеждане, тъй че хората, които крадеш, не обръщат внимание. Но аз знам неща, които дори те не знаят. Защото понякога хората мислят, че съм твърде глупав, за да разбера, и казват около мен неща, които не бива да казват.

Балвен кимна и попита:

— Какво общо има това с бележката, която ми прати?

— Онази дума, азанти. Не би трябвало да знам тази дума. Само учителите разбират същинския ѝ смисъл. Моят дядо е учител и я е изговарял на други, и два пъти аз бях наблизо. Той мислеше, че съм пиян или заспал, но чух.

— Има едни хора, наречени азанти, и дори най-добрите ученици не бива никога да чуват това име. Неколцина от най-висшите в нокусара, квели наскости, знаят, но дори най-старият наставник не го знае. Това е знание, което притежават само седмината учители и малцина други. Може би общо десет души. — Погледна Балвен и на лицето му се изписа искрена загриженост. — Не знам кои точно са тези азанти, но са хора, за които най-висшите сред моя народ говорят със страх и с приглушен глас, и ако онзи човек, Бернардо, ги е наел, те вероятно са близо и са смъртно опасни.

Балвен помисли над казаното от Донти и после кимна.

— Накарах те да слушаш, защото си от Кралството на нощта. Знаех, както и баронът, че Великата измяна бе зачената от крал Лодавико. Вече имам известен усет за ролята, изиграна от Църквата на Единия, макар че защо биха предпочели хаос вместо ред е въпрос на спекулации.

Безразсъдството на Донти отново се наложи и той погледна Балвен с изражение, граничещо с недоверие.

— Нима? Биха могли да имат определени цели, за които не знам нищо, но общо взето е вярно, че хаосът поражда възможност.

Балвен се усмихна тъжно.

— Ти наистина си по-умен, отколкото издаваш. — На лицето му се четеше искрено одобрение. — Но въпросът е: възможност за какво? И ако не за Църквата, за кого?

Донти се отпусна в стола и кимна.

— Не съм специалист по история, но ми се струва, че ако някои хора манипулират Църквата на Единия и кралство като Сандура, то те трябва да са много могъщи, с огромно богатство и ресурси. Такива хора би трябвало да са зад нападенията тук.

Балвен прие валидността на наблюденията му. Погледна го и попита:

— А тогава защо просто напуснаха?

— Много неща не разбирам напълно, но това поне мога да обясня. — Замълча и вдиша дълбоко. — От поколения в моя народ има митове за Призрачните убийци, привиденията в нощта, голямата опасност от нашите Скрити, легенди, които трябва да са основани на някаква реалност. От всички хора на Близначните континенти народът на Коалтачин вдъхва най-много страх. А единствените хора, от които ние се страхуваме, са азантите.

Балвен помълча доста дълго, после каза:

— Има ли още нещо, което знаеш?

Донти отвърна:

— Не. И това, което ви казах току-що, ми поставя смъртна дамга у дома. Дори собственият ми дядо, мисля, би пожелал да ме види мъртъв, че ви дадох тази информация.

Двамата помълчаха няколко минути, след което Донти попита:

— Да си ходя ли сега?

Балвен се засмя.

— О, не. Ще те държа близо до мен, за да не би да ти хрумне да избягаш от града.

Донти кимна.

— Усещам някакъв… сърбеж да си тръгна — отвърна искрено. Огледа стаята, сякаш търсеше нещо далечно, отвъд стените.

— И накъде ще тръгнеш?

— Накъдето замина Хату.

Балвен го погледна озадачено.

— Каза ми, че сте близки, но защо той?

Донти изглеждаше леко объркан.

— Просто… трябва.

— Научихме, че с Хава за последно са ги видели в Хълма на Беран, Хату по време на битката, а Хава — яздеща на север с предните ни части, след като ни извести за предстоящото нападение. След това, изглежда, е продължила към Порт Колос, за да го намери. След това не ги е виждал никой. — Балвен реши да не споменава за особения интерес на барона към Хатушали като наследник на родословието на Огнегривите.

Донти кривна глава, сякаш се вслуша за миг в нещо.

— Те са живи. — След това бързо добави: — Той поне.

— Защо си сигурен?

— Ако беше мъртъв… щях да го знам.

Балвен огледа малката стая, после отвори вратата и каза на стража:

— Донеси ми стол. Уморих се да стоя прав.

След малко стражът донесе стол и Балвен му нареди:

— Остави ни и затвори вратата.

Зарязал всякакво уважение, Донти каза:

— Гладен съм.

Балвен го погледна изумено, после се засмя. Отвори пак вратата и каза на стража: