— Да донесат храна и вино. Може да се позабавим тук.
После пак седна срещу Донти.
— Е, добре. Кажи ми всичко, което знаеш за Хатушали, каквото подозираш, и всичко останало за тези азанти, за което може да се сетиш.
Донти се размърда на стола си.
— Няма ли да се връщам в работната бригада?
— Не скоро.
Усмивката на Донти издаде облекчение.
— Някой трябва да каже на капитана на отделението, иначе ще пратят да ме търсят.
— Вече съм се погрижил. Когато те доведох тук, предвидих възможността да се наложи да те задържа.
— За какво?
Балвен намръщи чело и леко измъчената му усмивка издаде и раздразнение, и насмешка.
— Винаги ли си толкова фамилиарен с благородниците?
Донти сви отново рамене.
— За кое, господарю?
Балвен се засмя.
— Ти си непоправим.
Донти кимна.
— Така казва и дядо ми… господарю.
Вратата се отвори и войникът се появи с храна и вино. Сложи ги на масичката и излезе.
Балвен подкани с жест Донти да яде и да пие. Младежът си наля вино, после наклони бутилката над втората чаша и с повдигане на вежда мълчаливо попита дали Балвен ще се присъедини.
— По-късно — каза братът на барона. — Сега, да оставим настрана за миг въпроса за азантите. Какво знаеш за Хатушали и защо си сигурен, че е жив?
Пътуването беше минало без проблеми, но не и без напрегнати моменти. Деклан никога не бе прекарвал толкова дълго време на кораб. Докато стигнат до Южна Тембрия, беше опознал „Бригида“ толкова добре, колкото собствената си ковачница.
Преходът от западния полуостров на Маркензас до брега на Зиндарос, най-западното кралство на Южна Тембрия, беше най-дългата отсечка на пътуването в открито море. „Бригида“ беше каботажен кораб, търговска шхуна, която капитанът обикновено държеше близо до брега, и само обещанието за богато възнаграждение го бе убедило да направи преход през толкова дълбоки води. Беше го правил веднъж преди като моряк на друг кораб, и още веднъж на „Бригида“, и не гореше от желание да го прави трети път, докато Богартис не вдигна офертата.
След седмица пътуване право на юг видяха суша и завиха на запад. Минаха покрай крайбрежните селища достатъчно близо, за да могат да видят дали нападателите са стигнали чак дотук.
В някои от по-големите градове имаше признаци на опустошение, докато по-малките селца изглеждаха непокътнати. Никъде не видяха някакво доказателство за пълно унищожение, на каквото Деклан беше станал свидетел в Хълма на Беран.
Кораби се виждаха всеки ден, най-вече далечни платна, но няколко — достатъчно близо, за да се разпознаят, търговски съдове с малки до средни размери. Според капитана това бе много по-голям трафик, отколкото би се очаквало. Деклан и Богартис предположиха, че повечето бягат от нападенията в Севера, но поне три пъти кораби вдигаха още платна и се понасяха към „Бригида“, само за да свърнат набързо, след като се доближаваха достатъчно, за да видят четирийсет въоръжени мъже на палубата. Мародери, търсещи по-лесна плячка, прецени Деклан.
Капитанът се беше отбил в едно градче за прясна вода и закупи провизии от местен търговец. Богартис бе задържал хората си на борда, заради възможността за някои изненади. След като натовариха вода и храна, продължиха на запад, заобиколиха носа и поеха на юг. Капитанът каза, че до този бряг преди седмици били стигнали нападатели, но явно по-скоро с намерението да държат хората на сушата, отколкото за опустошения.
Минаха през още един голям залив и след два дни видяха суша, която според Богартис беше Областта на Граничните племена. Номадите не се подчиняваха на никой крал или барон — бяха свободни търговци и бяха прочути с несравнимата си конница.
— Трябва ли да ги известим, че баронът изгражда армията си?
Богартис се засмя, искрено развеселен.
— В най-добрия случай ще ограбят всеки, който се доближи до тях. Или по-вероятно ще го ограбят, след което ще го вържат на кол над мравуняк за забавление. А имат страшно гадни видове мравки толкова близо до Горящите земи — големи и червени. За секунди могат да ти направят оток колкото копче на куртка. — Засмя се.
— Единственият начин да се преговаря с тези мародери е когато дойдат в градче за търговия. Тогава обикновено се държат добре, тъй като искат да им се отговори с гостоприемство — но това е само тогава. Смятат степите, езерата, хълмовете и долините от това крайбрежие до планините западно от Метрос за свои и макар да може да се дърлят помежду си и да си крадат жените и конете и да имат кръвни вражди и така нататък, се съюзяват като един срещу всякакви чужденци.
— Все пак, изглежда, са добри бойци и ще е добре да са на наша страна — каза Деклан.
— Ако вярваш в чудеса, каквито проповядва Църквата на Единия, това ще е направо чудо, приятелю — каза Богартис.
Деклан остана дълго на перилото, след като Богартис го остави, зачуден дали такова нещо като чудо съществува и какво би струвало да се уреди едно.
