— В краткия ми опит твоят съвет и този на други човешки същества ме е научил, че живея в един малък свят. Доскоро мислех, че имам някакъв контрол над този свят.
Не беше нужно да повтаря за съдбата на Аяки, нито за което и да било друго събитие. Вестта за намесата на Събранието между нея и Анасати се бе разпространила до най-отдалечената провинция в държавата й, макар чо-джа да не разбираха всички нюанси в човешките дела, изрядно събираха и помнеха събитията.
Може би кошерният ум долови, че в основата на въпросите на Мара лежи възбраната на Събранието. Със сигурност нещо ги беше предупредило: за първи път слугите около царицата преминаха от трескаво движение в пълна неподвижност. Всякаква дейност в огромната зала спря, макар да не беше издадена никаква явна заповед за тишина.
Безпокойството на Мара премина в страх.
Царицата отдавна бе разкрила, че съюзите на чо-джа се продават като стока. Мара беше плащала щедри суми за верността на кошерите и в двете си имения. Потръпна при мисълта, че влиянието на Великите може да се е разпростряло дори тук и че дори само с думи може да си навлече наказанието им. Предизвикано с магия земетресение, дори нищожно по-слабо от онова, което бе разтърсило Свещения град, когато Черният халат Миламбер бе развихрил мощта си, можеше напълно да опустоши тези тунели. Арки и сводове щяха да се срутят на прах и тонове черна пръст щяха да пропаднат… Усетила колко са се разтреперили ръцете й, Мара ги скри в ръкавите си. Не трябваше да мисли! Само да действа. А и царицата не беше проговорила, за да покаже на чия страна може да е верен кошерът й.
Единственото, което можеше да направи, бе да изчака.
Тишината стана злокобна. След малко свръхизпънатите сетива на Мара доловиха смътно жужене, пискливо като биенето на крила на насекоми. Зачуди се дали този звук може да означава някаква широкообхватна комуникация, а след това прецени, че наистина трябва да е така, защото царицата заговори с авторитета на същество, стигнало до решение.
— Мара от Акома, ти изказа мисъл, която, ако мога да си позволя да предположа, твоят вид би нарекъл мъдра. Ти отбеляза, че живееш в малък свят. Би било добре да предефинираш границите на този свят и да погледнеш към други светове, които съществуват успоредно с твоя.
Мара прехапа устна и бързо помисли. Зад предпазливостта във фразата на царицата на чо-джа долови неохота. Усети тук скрита възможност и настоя за повече.
— Какви светове би трябвало да проуча?
Работниците останаха замръзнали в отпуснатите си пози, а царицата каза:
— Този свят на Келеуан, първо. Посещавала си ни често, нещо, което никой благородник от твоя народ изобщо не е правил. Дори в зората на Държавата, когато нашите раси сключиха договора, който все още ни обвързва, никой лорд цурани не опита това.
Мара повдигна вежди. Никои исторически свитъци, които беше виждала, не споменаваха за официално споразумение между чо-джа и хората. Отношенията между чо-джа и цураните се диктуваха от традицията, поне така беше предполагала, както и всички други аспекти на живота и културата. И все пак Държавата водеше началото си от най-древни времена. Както толкова тактично бе напомнила царицата, човешката памет беше къса.
— Никога не бях чувала за този договор, за който говориш. Бих ли могла да ми кажеш повече?
Огромното туловище на царицата бе толкова неподвижно, че можеше да е паметник, покрит с черен лак.
— Това е забранено.
— Забранено? От кого?
— Забранено е.
Сепната от резкия тон на царицата, Мара анализира положението. Дори да беше проявила грубост, все още не й бяха заповядали да напусне залата. Макар ръцете на Люджан да бяха побелели на дръжката на копието му, воините на царицата оставаха отпуснати. Притисната от любопитство и от необходимостта да поеме агресивен риск, Мара рисковано допусна, че потайността на царицата произтича от някакъв външен източник. Доколкото беше преценила, чо-джа нямаха религия и не почитаха никакви богове и сили отвъд земната природа. Ако забраната не идваше от небесата, какво оставаше? Традиция? Отхвърли тази идея. Според човешките стандарти чо-джа бяха наемници във взаимодействията си. Целостта им се дължеше повече на кошерен консенсус, отколкото на навик. Споразумение за мълчание едва ли беше вероятно, след като кошерното съзнание отхвърляше самото понятие: дискретност бе възможна само между индивидуални умове.
Много предпазливо Мара подхвърли:
— А чо-джа, царице? Каква е историята на вашата раса?
Царицата щракна с предните си щипки в отговор на някакъв непонятен импулс. Като се изключеше това, че слугите й стояха като замръзнали, тонът й можеше да мине за безгрижно разговорен.
— Ние идваме от Началото, като всяка раса, с израстване и трупане на знание. Имаше време, преди векове, когато живеехме просто. Бяхме един от многото интелигентни видове, които търсеха място на един богат свят и които имаха свои стремежи до времето, когато дойде първият човек…
— Златният мост ли? — прекъсна я Мара в опит да свърже думите й с това, което знаеше за произхода на своя народ.
