Знаеше, че отдихът е само временен, но се поддаде на илюзията за облекчение. Поне за мъничко искаше да се върне в дните, когато отговорностите и сърдечните й болки бяха малко. Вътрешните й задръжки не издържаха и очите й се напълниха със сълзи. Тя прехапа устна, но не ги спря. В кошера, оскъдно огрян от виолетовосинкавото сияние на светлинни глобуси, слабостта й щеше да мине незабелязана. Грижите й, безсилието, ежедневната болка от безпомощността да поправи злините, причинени на семейството й от Анасати, я смазваха. Не можеше да отрича повече чувствата си. Смъртта на две деца и прекъснатата хармония със съпруга й заплашваха да я сломят.
Годините, през които бе отраснала до увереността и способността да контролира всяка ситуация, изглеждаха празни. Извисяването й до господство в осветената от времето Игра на Съвета се превръщаше във фалшиво постижение, след като едиктът на Събранието с един удар бе предотвратил установените начини да се възмездят злините, нанесени на честта. Политики и интриги бяха тръгнали по нетрадиционни пътища. Предимството, на което винаги се беше радвала, готовността да наруши конвенционалното, сега й се губеха, след като всеки управляващ лорд в империята се стремеше да приложи нови начини за налагане над стари съперници.
Всички стари порядки бяха рухнали.
Дори унищожаването на тонга Хамой и изясняването къде бе истинската вина на Джиро не носеха облекчение. Защото макар една заплаха за Акома да беше премахната, Великите все още й пречеха да отмъсти за дълбокото оскърбената й чест.
Връщането й в земите на предците й се беше оказало жалък опит да остави настрана болката и объркването си, защото всъщност нямаше сигурно място, където да може да потърси решения на проблемите, които я терзаеха.
Затвори очи. Носилката се полюшваше, докато носачите завиваха надолу в тунелите. Въздухът тук беше по-топъл и наситен с чуждите миризми на кошера. Светлинните глобуси бяха разположени на по-големи разстояния и тълпите забързани работници оредяха. Тупкането на човешки сандали стана по-често от щракането на хитинови крайници. Мара знаеше, че свитата й наближава пещерата на царицата. Но маршрутът вече не беше съвсем познат. След последното й гостуване стените и сводовете, които тогава бяха грубо изсечени, сега бяха лъснати гладко и окичени с ярко боядисани пана. Макар подредбата на цветове и ивици да бе необичайна за човешките очи, ефектът бе неоспорим. Различията странно се съчетаваха с недокоснати спомени. Ако не беше посребрялата коса, започнала да се показва на слепоочията й, Мара все едно се връщаше в момичешките си години. Къщата, където бе играла като дете, където за първи път се бе омъжила, бе родила дете и бе разбрала какво е власт, отначало й се беше сторила същата — докато не си спомни с кухо бодване в стомаха, че тук, където някога момчето й бе тичало буйно и неудържимо по коридорите, сега властва тишина.
Жегна я самота. Аяки не беше единственото обично същество, — което бе загубила. Наред с утехата толкова познатата гледка донесе и болка. В името на боговете, колко копнееше да види Накоя, някогашната си дойка и Първа съветничка, чиито укори и мъдри съвети неведнъж я бяха спасявали от непоправима беда. Сълзи закапаха от очите й при мисълта за нейния червенокос варварин, Кевин от Зюн, който я бе научил на смисъла на любовта и женствеността тук, в градините с кекали. Макар Кевин често да я беше разгневявал с упорития си нрав, а дребнавите назидания на Накоя за благоприличие понякога да се оказваха пречка, и двамата й липсваха. Разбирането, което беше споделяла с Хокану и което бе заменило тези изгубени връзки, беше приличало на несъкрушим бастион — досега. Сянка беше паднала между тях след разочарованието му от раждането на дъщеря им. Все още ядосана на съпруга си, Мара избърса страните си с тънките ръкави на робата си. Тъканта щеше да се зацапа, но й беше все едно! Беше се стигнало почти до заличаването на родословната й линия, докато накара Хокану да разбере необходимостта да обяви Джъстин за наследник на Акома. Това, че трябваше да понесе загубата на първородното им бебе, за да го убеди, й беше причинило по-малко болка от това сега!
Непонятната неохота на Хокану да приеме Касума като първородно дете на Шинцаваи вдигаше нова стена между тях. Син и само син щеше да го удовлетвори, както изглеждаше. Сякаш не можеше да роди момче в бъдеще, кипеше от горчив гняв Мара. Или все едно че не беше свободен да упражни правото си на Управляващ господар и да легне с десетина конкубинки, които да му родят. Не, посланието зад поведението му беше болезнено ясно: това, което можеше да приеме в жена си, го намираше за невъобразимо у дъщеря — жена да е достойна да управлява Велик дом.
Както беше правила много пъти в миналото, когато бе обезсърчена и отчаяна, Мара беше влязла в тунелите, на чо-джа да потърси чужда перспектива, различна гледна точка, която можеше да породи нови идеи.
Леко докосване я извади от унеса й. Люджан кимна напред: напомняше й, че са стигнали до залата на царицата.
