Хокану потръпна. За първи път красиво облицованите с плочки каменни стени и под на къщата не му предложиха усещането за сигурно убежище. Изящно изрисуваните паравани, поръчани от него и Мара, не стоплиха сърцето му. Вместо това го загложди съмнение: дали смъртта на младия Аяки не беше израз на недоволството на боговете от това, че Мара бе взела като трофей имота на падналите си врагове? Минванаби, стъпвали някога по тези коридори, се бяха заклели в кръвна вражда срещу Акома Отхвърляйки традицията, Мара не беше заровила тяхното натами, каменния талисман, гарантиращ на духовете на мъртвите нов живот на Колелото, докато стои изправено на слънчевата светлина. Възможно ли беше витаещите тук сенки на загинали врагове да носят лош късмет на нея и децата й?
Уплашен за безопасността на малкия Джъстин и ядосан на себе си, че се поддава на суеверия, Хокану съсредоточи вниманието си върху Мара. Макар смъртта и загубата винаги да я бяха втвърдявали и да й бяха вдъхвали кураж за действие, сега тя изглеждаше напълно опустошена. Влязоха в голямата зала и тя застъпва към тялото на момчето като кукла, оживяла от заклинанието на маг. Седна вцепенена до траурната носилка, докато слуги и слугини окъпят изтерзаната му плът и я облекат в коприни и скъпоценни накити, полагащи му се като наследник на Велик дом. Хокану стоеше, измъчван от чувството за безполезност. Беше наредил да донесат храна, но Мара не пожела да хапне. Беше помолил знахар да приготви сънотворно, очаквайки, надявайки се дори да провокира гнева й.
Мара вяло поклати глава и избута чашата настрани.
Слънцето обходи небесния свод и сенките по пода се издължиха. Когато писарят, пратен от Джикан, почука дискретно на входната врата за трети път, Хокану най-сетне пое нещата в ръцете си и му каза да потърси Сарик или Инкомо, за да съставят списъка на благородните домове, които трябваше да бъдат уведомени за трагедията. Явно Мара не беше в състояние да взима решения сама. От часове седеше и държеше хладните вкочанени пръсти на сина си.
Люджан пристигна на свечеряване, с прашни сандали и повече умора в очите, отколкото дори във военна кампания. Поклони се на господарката и нейния съпруг и зачака разрешение да говори.
Очите на Мара оставаха впити унило в сина й.
Хокану докосна вцепененото й рамо.
— Обич моя, Люджан има новина.
Господарката на Акома се раздвижи, пробудила се сякаш от дълбок сън, и промълви:
— Синът ми е мъртъв. По милостта на боговете трябваше да съм аз.
Разкъсван до дъното на душата си от съчувствие, Хокану приглади един измъкнал се от косата й кичур.
— Ако боговете бяха милостиви, нападението изобщо нямаше да се случи.
И когато тя отново изпадна в униние, се обърна към Люджан.
Погледите им се срещнаха, изпълнени с болка. Виждали бяха Мара ядосана, уязвена, дори изпаднала в ужас за живота си. Винаги беше реагирала бързо и изненадващо. Тази апатия не й беше присъща и те се опасяваха, че част от духа й може да е загинала със сина й.
— Какво откриха хората ти, Люджан? — попита Хокану.
Ако Бойният водач на Мара спазваше традициите, щеше да си замълчи. Хокану беше благородник, но не беше господар на Акома. Но пък Шинцаваи се бяха заклели в съюз с Акома, а Мара не беше в състояние да взима критични решения. Така че Люджан отговори, и то с облекчение — силите на наследника на Шинцаваи бяха значителни, а новината, която носеше той, не беше радостна.
— Господарю, воините ни претърсиха трупа, но не откриха нищо. Най-добрите ни следотърсачи се включиха в претърсването и в една падина, където убиецът явно е спал, намериха ето това.
Подаде му кръгъл жетон от раковина, боядисан в пурпур и жълто, с всечен в него герб — триъгълният герб на дома Анасати. Хокану го взе с отвращение. Беше знак, какъвто един Управляващ господар можеше да даде на пратеник като доказателство, че му е възложена важна задача. Неуместно беше обаче някой да повери такъв знак на наемен убиец. Но пък Господарят на Анасати не криеше омразата си към Мара. Джиро беше могъщ и открито се съюзяваше с домове, които желаеха да премахнат новата политика на императора. Беше по-скоро учен, отколкото военен, и макар да беше твърде умен, за да се въвлича в коварни убийства, Мара все пак бе уронила мъжкото му достойнство преди години, като беше избрала по-малкия му брат за свой съпруг. Оттогава Джиро открито показваше враждебността си.
Все пак жетонът беше крещяща проява на недискретност, за да е ход във Великата игра. А тонгът Хамой беше твърде коварно братство, за да се съгласят на глупостта да носят доказателство кой господар или фамилия ги е наела. Историята им датираше от столетия и действията им бяха загърнати в тайнственост. Купуването на смърт от тях бе свързано с абсолютна дискретност. Знакът можеше да е игра, предназначена вината да се хвърли върху Анасати.
Хокану погледна угрижено Люджан и попита:
— Мислиш ли, че лорд Джиро е отговорен за това нападение?
Запитването му не беше толкова въпрос, колкото намекнато съмнение. Това, че Люджан също има резерви за намерения знак, стана явно, когато си пое дъх, за да отговори.
