Но името на господаря на Анасати беше пробило апатията на Мара.
— Джиро ли го е направил? — Извърна се рязко и видя червено-жълтото кръгче в ръката на Хокану. Лицето й се смръщи в ужасяваща маска на ярост. — Анасати ще бъдат прах във вятъра. Натамито им ще бъде заровено в смет и духовете им ще бъдат предадени на вечен мрак. Ще мечтаят за съдбата на Минванаби! — Стисна юмруци. — Дори това няма да изплати кръвта на сина ми. Дори това!
— Лорд Джиро може да не е отговорен — каза Люджан, твърдият му обикновено глас потреперваше от скръб. — Ти беше целта, не Аяки. Момчето беше племенник на лорд Анасати все пак. Убиецът може да е бил пратен от всеки от враговете на императора.
Но Мара сякаш не го чу.
— Джиро ще си плати! Синът ми ще бъде отмъстен!
— Мислиш ли, че е Джиро? — повтори Хокану на Бойния водач.
Това, че младият наследник на Анасати продължаваше да изпитва неприязън дори след като бе наследил мантията на баща си, издаваше упорита детинска гордост. Един зрял ум щеше отдавна да е престанал да таи ненавист. Но в суетната си арогантност Господарят на Анасати като нищо можеше да е пожелал светът да разбере чия ръка е поръчала краха на Мара.
Само че откакто Мара бе станала Слуга на империята, популярността й беше нараснала неимоверно. Джиро можеше да е глупав поради уязвеното си мъжко самолюбие, но едва ли чак толкова, че да си навлече гнева на императора.
— Това парче раковина е единственото доказателство, което имаме — отвърна Люджан. — Самата му очевидност би могла да се окаже подвеждаща с това, че като привлече вниманието ни към Анасати, ние бихме могли веднага да ги отхвърлим и да търсим виновниците другаде. — Под думите му напираше гняв. Той също искаше да удари с ярост заради извършеното безчинство. — Няма голямо значение какво мисля аз — довърши мрачно Люджан. Честта налагаше да изпълни волята на господарката си безпрекословно. Ако Мара поискаше от него да вдигне гарнизона на Акома и да тръгне самоубийствено на война, щеше да се подчини.
Вечерният сумрак затъмни таванските прозорци в голямата зала. Слуги влязоха тихо и запалиха лампите, подредени около траурното ложе на Аяки. Дим от уханни свещи се разнесе из въздуха. Играта на топлата светлина смекчи бледнината на смъртта и сянка загърна раните под копринените халати. Мара седеше сама в нощното си бдение. Гледаше овалното лице на сина си и черната коса, която за първи път, откакто помнеше, бе останала сресана за повече от час.
Аяки беше всичкото й бъдеще — до фаталния миг днес. Беше надеждите й, мечтите й, и много повече: бъдещият бранител на предците й и продължението на името Акома.
Самодоволството й го беше убило.
Стисна пръсти. Никога, никога не се беше заблуждавала с вярата, че враговете й не могат да я докоснат. Вината й за този фатален пропуск в бдителността щеше да я преследва до края на дните й. Но колко мрачен бе станал всеки размисъл за утрешния ден. До нея лежеше поднос с останки от храна. Беше хапнала насила и храната не беше имала никакъв вкус. Загрижеността на Хокану не я утешаваше. Познаваше го твърде добре и ехото на собствената й болка и гняв, което можеше да долови зад думите му, я тласкаше към още по-дълбоки самообвинения.
Само момчето й не показваше упрек заради глупостта й. Аяки беше отвъд всякакво чувство, отвъд тъга или радост.
Мара преглътна поредния пристъп на скръб. Как съжаляваше, че стрелата не бе поразила нея, че тъмнината, която слагаше край на всички стремежи, не беше за нея, вместо за сина й. Това, че имаше друго дете, не смаляваше отчаянието й. От двете й деца Аяки беше познал в по-малка степен пълнотата на живота, въпреки че беше по-големият. Беше дете на Бунтокапи от Анасати, чиято фамилия беше враг на Акома, в съюз, донесъл на Мара много болка и никакво щастие. Политическа целесъобразност я беше тласнала към коварства и интриги, които за сегашния й, по-зрял мироглед изглеждаха не по-малко убийствени. Аяки беше изкуплението й за прахосническото самоубийство на баща му, причинено от машинациите на самата Мара. Въпреки че според правилата на Играта на Съвета бе спечелила значителна победа, самата тя смяташе смъртта на Бунтокапи за свое поражение. Това, че пренебрежението на фамилията му го беше превърнало в достъпен за нея инструмент, не променяше нещата. Аяки й беше предложил възможност да отдаде истинска почит на първия си съпруг. Беше решена синът й да се издигне до величието, което бе отказано на Бунтокапи.
Но сега надеждата беше свършила. Лорд Джиро беше брат на Бунтокапи и това, че заговорът му срещу нея бе ударил в грешната посока, причинявайки смъртта на племенник, бе нарушило отново политическия баланс. Защото без Аяки Анасати бяха свободни да подновят враждебността, затихнала след смъртта на баща й.
