Джиро стана, даде знак на Чумака да тръгне с него и лично придружи лорд Тускобар до една странична врата, където му промълви приятелски на сбогуване.
— Глупости. Няма нищо за прощаване. Сега се оттегли в една от баните ми и се освежи. Остани за вечеря, дори пренощувай тук, ако желаеш, и се върни утре у дома си. — И нареди на един роб да отведе поласкания и леко опиянен лорд на Тускобар.
Докато се връщаше към подиума си, изиграл съвършено ролята на великодушен лорд, Чумака му промърмори:
— Странно, не мислиш ли, господарю? Защо Мара ще иска да навреди на неутрален играч като Дауан? Никакво смислено обяснение няма.
Джиро погледна Първия си съветник с безмерна насмешка.
— Не го направи тя. Аз уредих измамата. Аз пратих фалшивите заповеди на корабоначалника на Дауан.
Чумака се поклони ниско и се изкиска наум. После тихо, за да не чуе никой от молителите, рече:
— Изненадваш ме, милорд. Превръщаш се в майстор играч, както на шаах, така и в Играта на Съвета. Как успя да хвърлиш вината върху Мара?
Джиро го изгледа самодоволно.
— Нашият хадонра пусна слух, по моя заповед. Дауан и други научиха за оскърбленията и злините, нанесени ни от нея през последните няколко години. Просто копирах методите й и оставих Дауан да си вади заключения. — Закрачи решително към подиума, като пътьом добави: — А, и като се постарах Дауан да чуе, че зърното на Акома този сезон е откарано на пазарите в Лепала.
Чумака се изчерви от явно задоволство.
— Възхитително, господарю. Толкова умно, че съжалявам, че идеята не е хрумнала първо на мен.
Лордът и Първият му съветник се качиха на подиума, обладани от една и съща мисъл: всеки се смяташе за щастлив, че има другия, защото заедно действаха забележително добре. Когато старият Висш съвет бъдеше възстановен и тайната шпионска мрежа на Акома пропукана, Мара щеше да има сериозна причина за безпокойство, защото дори внушителният й късмет като Слуга на империята нямаше да спаси дома й от унищожение.
Мара крачеше из стаята обезсърчена. От няколко седмици хладината между нея и съпруга й ги разделяше като стена. Съпротивата на Хокану на желанието й Джъстин да отхвърли връзките си към Шинцаваи, за да стане наследник на Акома, беше разбираема. Обичта на Хокану беше толкова дълбока, колкото ако момчето беше негово. Смъртта на Аяки го беше направила по-грижовен родител, а напомнянето за тази загуба причиняваше на Мара горчивина, която сякаш никога нямаше да намалее.
Спря се изнервена и отпусна ръка на паравана към личната си градина. Ох, как напразно жадуваше за час поне с Накоя и нейната мъдрост. Някогашната й дойка, втора майка и Първи съветник винаги й беше предлагала проницателен поглед до самата сърцевина на всяка трудност. Дори когато Мара бе отказвала съвета й или упорито бе настоявала за поемане на рискове, неприемливи за старата жена, Накоя винаги беше ясна и искрена с мнението си. По сърдечните въпроси усетът й беше несравним. Мара въздъхна. Тъкмо Накоя беше забелязала нарастващия интерес на господарката си към варварския роб Кевин много преди Мара да признае пред себе си възможността за такава любов. Сега съветът на старата жена й беше ужасно необходим. Мара се опита да призове в ума си гласа на Накоя, но днес сянката на обичната жена отдъхваше някъде далече.
Ритане в издутия й корем прекъсна унеса й. Мара изохка, притисна го с ръка и понесе болката с усмивка. Нероденото й дете имаше силата на варварско тигърче. Хокану със сигурност щеше да се чувства различно, щом видеше новороденото си първо дете. Гордостта от бащинството щеше да го смекчи и той щеше да престане да упорства и да отстъпи пред искането й Джъстин да бъде обявен за наследник на Акома. Детето, носещо собствената му кръв, щеше да го накара да разбере, че това е волята на боговете, че това бебе, създадено от тях двамата, е подходящият наследник на титлата лорд на Шинцаваи.
Подпря се леко на паравана, докато си представяше щастливото събитие. Беше родила две деца, едно от мъж, когото мразеше, и едно — от мъж, когото бе обожавала. И двете й бяха донесли нещо напълно неочаквано. Това, което бе започнало като дълг на честта в зачеването на Аяки, необходимостта да се осигури продължението на името Акома, се беше преобразило в щастлива реалност, след като бе обикнала наследника, за когото бе изтърпяла болката на раждането. Беше чедото й, което щеше да наследи величието на Акома. Докато държеше дете в прегръдката си и бебешкият му смях й носеше радост, фамилната чест не можеше да изглежда нещо далечно и отвлечено.
Мара страстно очакваше момента, в който Хокану сам щеше да почувства тази магия. Раждането на сина им щеше да ги сближи и да сложи край на тази хладна борба на воли. Мирът помежду им щеше да се върне и децата на Акома и Шинцаваи щяха да отраснат до величието на бъдещето си.
