Макар изобщо да не беше погълната от страст към мъжа, когото обичаше като свой съпруг, Мара беше започнала да разчита на близостта му. Разбирането му беше утеха, благоразумието му подслон, умът му — облекчение от опасности и тревоги, а кроткото му интуитивно съпричастие — нежност, без която не можеше да живее. Липсваше й. Любовта му се беше превърнала в съществен елемент за щастието й, съвсем незабелязано, докато не бе принудена да живее без нея. Защото макар винаги да беше близо, той все повече отсъстваше духом. По-дълбоко, отколкото можеше да си е представяла. Тази липса й носеше болка.
Напомнянията за това бяха непрекъснати. Лекото докосване на ръката му върху челото й, което вече го нямаше, когато се будеше; леката извивка на устата му, издаваща хумор по време на дворцовия съвет, която днес изобщо не се беше появила. Вече не споделяха следобедния поднос с чоча, докато Хокану преглеждаше докладите от военните съветници, а тя търговските списъци от далечни представители, поднасяни й ежедневно от Джикан. Връзката им беше станала безмълвна и напрегната и макар Хокану да не беше повдигал въпроса, беше удължил упражненията си с оръжие, за да е зает през часовете, които някога прекарваха заедно. Никакви остри думи не си разменяха, нито нещо близко до разгорещен спор, но разногласието по въпроса с наследството на Джъстин тровеше всичко, което правеха. Мара погали корема си и се помоли наум това отчуждение да свърши, щом се роди новият им син.
Освен Накоя Хокану беше единствената душа, която бе познавала, която можеше да проследи мислите й без неразбирателства. Ново изритване я стресна и Мара се усмихна.
— Скоро, мъничкият ми — прошепна на бебето.
Слугинята, чакаща в готовност да изпълни желанията й, се сепна от гласа й.
— Господарке?
Мара се отдръпна тежко от паравана.
— Нищо не чакам, освен това дете, което изглежда нетърпеливо като мен да види, че се е родило.
Слугинята се напрегна и попита притеснено:
— Да повикам ли…
Мара вдигна ръка да я прекъсне.
— Не, има време. Акушерката и лечителят казват, че има поне месец. — След това се намръщи. — Но се чудя дали това бебе няма да подрани.
На вътрешната врата вежливо се почука. Мара придърпа по-удобно халата си върху натежалото си тяло и кимна на слугинята да отвори паравана към залата. Джикан, нейният хадонра, се поклони пред прага.
— Господарке, един търговец моли за разрешение да предложи сделка.
Това, че Джикан бе решил да я безпокои по въпрос, с който обикновено щеше да се справи сам, беше необичайно. Беше ръководил огромните й вдадения достатъчно дълго, за да може да предвиди повечето решения, които щеше да вземе тя, дори тези, с които нямаше да се съгласи. Нетърпелива да разбере що за проблем е възникнал, Мара каза:
— Каква сделка?
Винаги неуверен в необичайни ситуации, Джикан отвърна предпазливо:
— Мисля, че трябва да видиш стоките на този човек, господарке.
Зарадвана за отвличането в поредния следобед без компанията на Хокану, Мара плесна на слугинята си да й донесе роба по-подходяща за компанията на непознат. Загърна се в облеклото от блестяща коприна, с дълги ръкави и широко в кръста, и махна на хадонрата да поведе.
Търговецът чакаше в залата с колони в крилото, което приютяваше писарите. Мара и Джикан минаха през сводести коридори, които отчасти се врязваха в склона срещу слънчевите покои, които тя споделяше с Хокану. Забелязала неспокойните стъпки на Джикан, Мара попита:
— Стоките, които предлага този търговец, нещо специално ли са?
— Може би. — Дребният хадонра я погледна накриво и още по-притеснено. — Мисля, че е нужна твоята преценка, за да се оцени предложението на този мъж.
Годините вярна служба бяха научили Мара да се вслушва в интуицията на хадонрата си. След като той не продължи с описание на предлаганите стоки, тя го подкани:
— Какво друго?
— Аз… — Несигурността изби в колебливост. Джикан закима извинително, след което изломоти: — Не съм сигурен как да се отнеса с този човек, господарке.
Мара познаваше хадонрата достатъчно, за да разбере, че въпросите й ще го притеснят още повече, така че просто закрачи напред, потънала в изчакващо мълчание.
След още няколко крачки обяснението последва неизбежно. Джикан промълви:
— Защото той е… бил е цуранин.
Мара помисли над тази подробност.
— От Ламът ли?
Ламът се управляваше от брата на Хокану и повечето търговски делегации от Кралството включваха бивш войник цуранин, който да действа като преводач. Джикан кимна, видимо облекчен, че не му се налага да я подготвя повече.
— Цуранин, който предпочита порядките на Кралството.
Причината за притеснението на хадонрата стана по-ясна: макар Мара да бе променила традицията и да бе заклела останали без господар хора в служба на Акома, представата, че някой ще предпочете да остане без връзки с дом на чужд свят — нищо, че един от тези хора беше братът на Хокану Касуми, — беше твърде чужда за разбиране дори и за нея. А фактът, че такъв човек оглавява търговската делегация, правеше преговорите по-деликатни от обичайното.
