Появи се облечена в черно фигура, очертана на тъмния фон на гредите. Хвърленият от Хокану нож порази мъжа в гърлото и той се срути долу с гъргорене. Спътникът му не беше толкова глупав, че да го последва, а смъкна лъка си. Хокану видя как върхът на стрелата блесна в тъмното и настръхна при мисълта, че стрелата всеки момент ще полети и ще го порази.
Дрезгав глас извика отдолу:
— Не бързай. Дръж го на прицел. Оридзу ще се покатери на другата статуя и ще стреля по него отгоре.
Изтръпнал, Хокану осъзна, че скривалището му може да го опази само от нападение отдолу. Опиташе ли се да се прикрие от онзи, който щеше да се покатери, щеше да се окаже уязвим за стрелба с лък отдолу. А най-ужасното беше, че знанието за противоотровата, която можеше да спаси Мара, щеше да загине с него. Изруга се за припряността, накарала го да напусне Кентосани, без да отдели няколко минути, за да събере охрана.
Дори да не беше имал време да привика войници от градската къща на баща си или на Мара, можеше поне да вземе наемници.
Но беше зарязал въоръжената охрана в полза на бързината, която можеше да постигне сам, яхнал конете от Кралството. Животните можеха да надбягат и най-бързите бегачи, а Хокану беше поставил заплахата за жена си над риска за собствения си живот.
Сега Мара щеше да плати за глупостта му. Щеше да умре, последната от Акома, без дори да е разбрала колко близо е стигнал мъжът, който я обича, за да й донесе противоотровата.
До ушите му стигна тихо шумолене. Не един, а двама убийци се катереха по статуите. Щяха да стрелят по него от двете страни, а предвид умствената нагласа на старите лордове Минванаби Хокану не изключваше възможността да има скрити амбразури зад други ваяния в молитвената порта. Можеха да го уцелят, без дори да ги види.
Отчаян, хванат натясно и разтреперан от умора и гняв, Хокану стисна стрелата, единственото останало му оръжие. Приготви се да връхлети срещу онзи, който го държеше на прицел. Щеше да умре, но може би щеше да отведе още един от враговете си в залите на Туракаму със себе си.
Но докато се стягаше, за да се избута от стената, една стрела изсвистя. Той залегна, но късно. Стрелата го улучи в бедрото и се загнезди с изтупване и тъпа болка в костта.
Устните на Хокану се изпънаха в безмълвно ръмжене. Животинска болка и нажежен до бяло гняв опариха ума му до свръхестествена яснота. Той хвана пръчката и я откърши. Болката го накара да се присвие. Втора стрела изпращя в дървото, където допреди миг беше тялото му. Паднал на колене, с насълзени от болка очи, той заопипва с окървавените си пръсти за опора, за да може да се изправи.
По някакво чудо ръката му напипа нещо като дръжка. С последни сили той я стисна, изправи се и извика изненадано, щом стената се отвори и той се хлъзна надолу…
Ама разбира се! — помисли Хокану и в последвалия прилив на адреналин се изсмя високо. Безименният стар лорд на Минванаби беше направил изход за бягство за шпионите си и той случайно бе открил спасението. Капакът се отвори навън и го измъкна от тъмнината и кръстосания огън на вражеските стрели в седефеното утро.
Стъпалата му увиснаха безпомощно от гредата, щом двукрилият дървен капак зейна надолу. Скокът не беше нищо за здрав мъж, някакви си десетина стъпки. Но сега, със стрелата в бедрото си, Хокану се опасяваше, че може да припадне. Захвърли безполезната стрела, която държеше, зарита, завъртя се и задращи с другата ръка, но не можа да се хване и с нея. Раната болеше ужасно и очите му се насълзиха.
Воин в черно се появи зад него и опъна лъка си.
Хокану погледна надолу. Още врагове прииждаха откъм пътя, приближаваха се към коня, който невинно поскубваше трева и юздите му се влачеха по земята. Конят не беше опасен, но убийците оставаха нащрек заради показаното раздразнение, което бяха видели току-що. Животното забеляза приближаването им, отдръпна се от тях и застана точно под Хокану.
— Чочокан да те благослови — почти изхлипа Хокану. И се пусна.
Падна тежко върху седлото и болката в бедрото бе засенчена от съкрушителното оскърбление на мъжеството му. Скопецът изпръхтя, тръсна изумено глава й залитна на колене под удара.
— Бягай, месо за псета такова! — изкрещя Хокану, колкото за да го накара да препусне, толкова и за да облекчи непоносимата болка. Наведе се напред и се вкопчи в гривата. Макар задникът му да беше наполовина извън задния лък, а единият му крак да бе увиснал до хълбока на коня, заудря с пета и успя да вдигне коня на крака.
В този момент стрелците пуснаха тетивите. Улучен в шията, рамото и задницата, конят залитна, но щастието все още се усмихваше на Хокану: залитането го изхвърли нагоре и той успя да се закрепи на седлото. Конят препусна в галоп към дома.
Хокану бе замаян от болка. Тръсна глава и стисна зъби. Не беше стигнал чак дотук само за да провали всичко, като падне!
Но неумолимо се хлъзгаше на една страна, а и раненият кон започна да тича на все по-къси отскоци. Един, два, три… после ръцете на Хокану изпуснаха гривата, той залитна и…
И не падна. Две ръце в ръкавици го хванаха здраво.
