— Сега ще говориш ли? — попита небрежно.
Корбарг кривна глава за не. Беше плувнал в пот. Простена изпод парцала, но погледът му остана войнствен.
Аракаси въздъхна.
— Щом държиш. Макар че те предупреждавам, истинската болка още не е започнала. — Ръката му с ножа се задвижи с изключителна точност и мускулът на корема на жертвата му се разцепи.
Корбарг изврещя приглушено. Без да го слуша, Аракаси издърпа прерязаните вени и ги стегна с конец. После ножът му се зае с оголените черва и кръвта затече по-бързо.
Подът под краката му стана хлъзгав като в касапница и въздухът доби същата миризма. Корбарг не можа да удържи повече мехура си и вонящата течност се изля на локва.
— Е? — каза Аракаси и погледна продавача на отрови в лицето. — Имаш ли да кажеш нещо? Не? Тогава, боя се, че се налага да поработим по нервите.
Ножът се вряза в жива тъкан, отдели сноп нерви и остърга много леко.
Корбарг се замята безпомощно. Очите му се подбелиха и той припадна.
След малко обаче главата му се вдигна рязко, понеже лютива миризма изпълни ноздрите му. Докато мигаше объркано, силни ръце изляха смрадлива течност в устата му — Аракаси стисна носа му, за да го принуди да преглътне. Болката се усили до заслепяваща агония.
— Сега вече ще проговориш — каза Аракаси. — Иначе ще продължа това до сутринта. — Избърса лепкавия от кръв нож, грижливо го затъкна в пояса си и се пресегна да развърже възлите, които пречеха на Корбарг да говори. — После, когато дойде жена ти, ще се заема и с нея, да видим тя дали знае нещо.
— Демон! — изпъшка Корбарг. — Дявол! Дано да гниеш телом и духом и да се върнеш в следващия живот като гъба!
Аракаси го погледна равнодушно, бръкна в кървавата рана и щипна.
Писъкът на Корбарг раздра въздуха.
— Името — подкани го неумолимо Началникът на шпионите.
И от устата на Корбарг се засипаха думи, плюс името.
— Илакули — повтори Аракаси. — Продавач на слухове, който може да бъде намерен на Улицата на Скръбните сънища.
Търговецът на отрова кимна. Лицето му бе прежълтяло.
— Мисля, че е от тонга Хамой.
— Мислиш? — Аракаси въздъхна все едно, че поправяше дете. — Аз го знам.
— А жена ми?
— Тонгът може да я издири. Това е риск, за който си знаел, когато си се съгласил да им продадеш отровата. Но аз ще съм на часове оттук, когато се прибере, тъй че в това отношение тя е в безопасност.
Посегна и бързо преряза гърлото на Корбарг.
Отскочи, щом кръвта плисна и жертвата му изрита за последно, и загаси фитила на лампата. Мракът милостиво скри касапницата.
Аракаси — ръцете му трепереха — загърна халата на Корбарг и затегна пояса, за да не бъде посрещната младата му жена на връщане с най-гадните подробности от случилото се. Сряза връзките и положи тялото все едно Корбарг е заспал на пода. За кръвта не можеше да направи нищо. Изтри пръстите си колкото можа в окаченото на стената молитвено килимче, единственото нещо, което можеше да послужи за кърпа. След това, в ъгъла на спалнята на Корбарг, най-после се предаде на нервите си — коленичи над едно неопразнено нощно гърне и заповръща.
Повръща дълго. Не искаше да мине отново през преддверието, затова излезе през един от прозорците.
Улиците бяха почти пусти — безредиците отдавна бяха потушени. Малцина окъснели бързаха към домовете си, а в сенките се спотайваха опасни типове. Един разтреперан опърпан жрец обаче нямаше нищо за крадене, така че го оставиха на мира.
Нощният вятър в лицето му му помогна да се съвземе. Кратко спиране до един фонтан при входа на нещо, което трябваше, да е публичен дом, му позволи да оплакне кръвта от ръцете си. Под ноктите му все пак остана засъхнала кръв, но точно сега не му се искаше да я чисти с ножа.
За Илакули беше чувал. И имаше един човек в града, който щеше да знае местонахождението му.
Аракаси закрачи бързо в нощта.
Хокану тичаше. Двата изтощени коня се тътреха до него на поводите с плувнали в пяна гърди. Страхът за живота на Мара го държеше на крака дълго след като мускул и жили се бяха скапали от умора. Още носеше препаската на разкаялия се грешник. От облеклото, което си беше прибрал от хана, се беше спрял само за да завърже сандалите. Останалото беше натикал в дисагите на дорестия кон и сега приличаше на просяк, полугол и покрит с прах и пот.
Единствената му грижа беше рецептата за противоотровата, която предлагаше последна надежда за жена му.
В низините плъзна мъгла и придаде призрачен вид на дървета и синори в предутринния сумрак. Молитвената порта на Чочокан надвисна тежко от белотата като нещо от земите на духовете, владенията на Туракаму, Бога на смъртта. Хокану влезе под нея, без да обръща внимание на изрисуваните свещени фигури, и продължи да залита напред, воден само от мисълта, че тази порта бележи началото на края на пътуването му. Границите на имението минаваха в следващите хълмове и през дефиле, охранявано от собствените му патрули. Там щеше да има бегач и доверен офицер, с още един човек, обучен за полеви лечител. С малко късмет в припасите му щеше да има от билката за противоотровата, а всяка господарска кухня държеше запас от мед на червена пчела.
