— Това с лексуса беше катастрофа, госпожо Грийн. Нали ви казах.
— Е, Тери ми го представи в друга светлина.
Макинли се намуси.
— Тери ви е разказал какво е станало?
— Няма тайни между съпрузите, Анди. — Сам си пое дълбоко въздух и се усмихна. — Поне така се говори.
Тя се загледа през прозореца, опита да събере кураж.
— Сигурна ли сте, госпожо Грийн?
Сам въздъхна.
— Не, но не виждам друг избор. — Тя слезе от колата и му намигна. — Ако не се върна до десет минути, изпращай спасителния отряд.
Тя се запъти към входа, усещаше, че Макинли я следи през цялото време.
Вратата на склада беше отворена и когато тя наближи, отвътре излязоха двама мъжаги с груби черти и къси коси. Тя познаваше единия от предишната си среща с Поскович и му кимна. Той се обърна и извика нещо на албански към вътрешността на склада. Сам чу гласа на Поскович и двамата мъжаги се отместиха, за да я пуснат.
В склада миришеше на застояло и на пържен лук. Вътре се подготвяха двайсетина колички за хотдог; когато Сам се появи, всички мъже се обърнаха към нея.
Поскович седеше в дъното на склада и наблюдаваше двама души, които разтоварваха каси бира. Носеше изтъркано кожено яке и шарен пуловер. Той изгледа сурово Сам.
— Какво правите тук? — изръмжа.
— Дойдох да поговорим.
— Нямам какво да ви казвам. Тръгвайте си, преди да съм забравил, че сте дама.
— Бре, Зоран, това прозвуча почти като комплимент. — Тя кимна към една маса с два стола. — Защо не седнем?
— По-добре си вървете. Хората ми още се сърдят на съпруга ви.
— Доколкото разбрах, те са го нападнали с пушки.
— Имате ли представа колко загубих заради съпруга ви? Подпали предишния ми склад. Изгори всичко до основи.
— Съжалявам, Зоран. Аз нямам пръст в тази работа, гарантирам ви.
Поскович вдигна рамене.
— Двама от хората ми бяха тежко пребити. Единият още е в болница. Този ваш съпруг е истински звяр.
— Разбирам ви, Зоран. Наистина. Но вие не останахте по-назад, нали. Тази стрелба. Тери ми разправи всичко.
— Той ги преби. И смачка микробуса ни.
— И неговият лексус не е в по-розово положение, Зоран. Зъб за зъб.
Поскович се намръщи.
— Зъб за зъб ли?
— Означава, че каквото ви е направил той, вие сте му го върнали.
Поскович кимна.
— Следващия път ще го ударим по-лошо.
— И той ще ви отвърне със същото. Зъб за зъб.
Поскович вдигна рамене.
— Не очаквах да ви видя отново.
Сам се усмихна; огледа склада.
— Този е по-голям от предишния — отбеляза. — Всяко зло, а?
Поскович се намръщи.
— Какво?
— Това е поговорка. Всяко зло за добро. Значи, че от всяка неприятност може да излезе нещо хубаво.
— Да не намеквате, че трябва да съм благодарен на съпруга ви, че ми изгори склада?
— Не, не това имах предвид, Зоран.
Поскович я изгледа сърдито.
— Да не мислите, че е бил застрахован, госпожо Грийн?
Сам поклати глава.
— Не, Зоран, не си го мисля. Имате ли нещо за пиене? Много съм жадна. Какво става с водката, която пихме миналия път?
— Изгоря в пожара.
— Жалко.
Поскович се усмихна.
— Но ми изпратиха още. — Той махна към един метален шкаф до стената. — В долното чекмедже.
Сам отиде при шкафа и извади бутилка водка.
Поскович взе две големи чаши от една полица и ги занесе на масата.
— Какво искате, госпожо Грийн? — попита той, докато наливаше солидни дози водка.
Когато Сам се прибра натоварена с покупки, Лора и Триша бяха в кухнята.
— Хайде, помогнете — извика им тя. Те поеха торбите и започнаха да вадят покупките. — Ще се справите ли сами за няколко дни?
— Защо? — попита Триша.
— С баща ви искаме да си направим малка екскурзия.
— Да не е нещо като втори меден месец? — поинтересува се Лора.
— Нещо такова.
Лора я прегърна.
— Мамо, това е страхотно. Къде ще те заведе?
— В Испания. Няколко дни на топло.
— Трябва да идете за по-дълго. За две седмици. С Триша ще се справим чудесно. Нали, Триша?
— Все ми е едно.
— Да не правите шумни купони — предупреди Сам.
— Надали — усмихна се Лора. — Кога тръгвате?
— Вдругиден.
— Аз ще ви закарам до летището — предложи Лора.
— Няма нужда. Ще ходим с кола.
— До Испания ли? — намръщи се Триша. — Ще пътувате цяла вечност.
— Така иска баща ви. Не мога да споря.
Макинли прибра парите в тайника на вратите на беемвето. Сам и Тери стояха зад колата и го наблюдаваха.
— Не е незаконно, нали? — осведоми се Сам. — Да изнасяш пари от страната. Миналия път като бях в Испания, носих доста в куфарчето си.
— Това са два милиона лири, Сам. На митницата ще им направи впечатление, ако ги забележат. Ще ни надушат. Ще отидем с колата и ще се върнем със самолет. Макинли ще върне беемвето, а наркотиците ще пристигнат с микробусите.
— Това ще е най-скъпото беемве в света — пошегува се тя, докато гледаше как Макинли пъха още пликове с пари в обшивката на вратите. Тя се усмихна лукаво. — Просто си помислих…
Тери вдигна вежди.
— Какво?
— Защо просто не отпътуваме? Да вземем парите и да се чупим. Два милиона лири. Ще живеем царски.
Тери я изгледа шокиран и тя се усмихна.
— Шегувам се, разбира се.
Тери поклати глава.
— Вързах се, Сам. Наистина прозвуча много убедително. — Той погледна ролекса си. — Хайде, Макинли, по-бързичко. Имаме среща с Флечър и останалите на ферибота.
— Почти съм готов.
