Клеъри кимна неохотно. На първо място, да убеди майка си да й позволи да премине обучение за ловец на сенки беше неприятно изживяване. Джослин се запъна като магаре на мост и твърдеше, че цял живот се е опитвала да откъсне Клеъри от обществото на ловците на сенки, което според нея било опасно — не само насилствено, спореше тя, но и самотно и жестоко. Клеъри й беше отвърнала, че нещата са се променили, откакто Джослин е била момиче, и че така или иначе Клеъри трябва да знае как да се защитава.
— Надявам се, че не го правиш само заради Джейс — беше казала накрая Джослин. — Знам какво е да си влюбен в някого. Искаш да си навсякъде с него, да правиш всичко с него, но, Клеъри…
— Аз не съм ти — беше отвърнала Клеъри, опитвайки се да овладее гнева си. — Ловците на сенки не са Кръга, а Джейс не е Валънтайн.
— Не съм казала нищо за Валънтайн.
— Но това си мислеше. Валънтайн може и да е отгледал Джейс, но Джейс изобщо не прилича на него.
— Е, дано е така — беше казала нежно Джослин. — Заради всички нас.
Накрая обаче се беше предала, като наложи някои правила: Клеъри нямаше да живее в Института, а с нея в дома на Люк; всяка седмица Джослин щеше да получава доклад от Мерис, за да се увери, че Клеъри напредва, а не само (както си мислеше Клеъри) гледа влюбено Джейс или за каквото там се притесняваше. И Клеъри нямаше да спи в Института
— никога.
— Никакви преспивания при гаджето ти — каза твърдо Джослин. — Не ми пука, че живее в Института. Не.
Гадже. Думата все още я шокираше. Дълго време беше вярвала, че е абсолютно невъзможно Джейс да й стане някога гадже и да бъдат нещо друго, освен брат и сестра, което беше много трудно и ужасно за преглъщане. Бяха решили, че ще е по-добре никога да не се виждат, а това щеше да е равносилно на смърт. И тогава, като по чудо, бяха свободни. Оттогава бяха минали шест седмици, но Клеъри още не беше свикнала с думата.
— Трябва да се прибирам — каза тя. — Почти единадесет е, а мама откача, ако стане по-късно от десет.
— Добре — Джейс пусна униформата си, или поне горната й част, на пейката. Отдолу беше с тениска; Клеъри виждаше знаците през нея, като мастило, прозиращо през мокра хартия.
— Ще те изпратя.
Институтът беше тих, докато вървяха през него. В момента нямаше гостуващи ловци на сенки от други градове, Ходж и Макс никога нямаше да се върнат, Алек беше с Магнус и Клеъри имаше чувството, че останалите членове на семейство Лайтууд са като гости в почти празен хотел. Искаше й се членове на Клейва да идват по-често, но предполагаше, че нарочно оставят семейство Лайтууд на спокойствие. За да си спомнят за Макс и да забравят.
— Чувал ли си се скоро с Алек и Магнус? — попита тя. — Забавляват ли се?
— Така изглежда — Джейс извади телефона от джоба си и й го подаде. — Алек не спира да ми изпраща скучни снимки. И много съобщения от рода на „Иска ми се да си тук, но не съвсем”.
— Ами, това е нормално. Все пак са на романтична почивка — тя прегледа снимките на телефона на Джейс и се засмя. Алек и Магнус пред Айфеловата кула — Алек, както винаги, беше с дънки, а Магнус с моряшка блуза, кожени панталони и безумна барета. В градините Боболи Алек пак беше с дънки, а Магнус с огромна венецианска мантия и шапка на гондолиер. Приличаше на Фантома от операта. Пред Прадо беше с блестящ матадорски жакет и ботуши на платформи, а Алек спокойно хранеше един гълъб на заден фон.
— Взимам си телефона, преди да стигнеш до снимките от Индия — каза Джейс и го прибра.
— Магнус е със сари. Някои неща не могат да бъдат забравени.
Клеъри се засмя. Вече бяха стигнали асансьора, който отвори дрънчащите си врати, щом Джейс натисна бутона. Тя влезе и Джейс я последва. В мига, в който асансьорът започна да се спуска (Клеъри не вярваше, че някога ще свикне със спиращото сърцето разтърсване, с което беше придружено потеглянето му), Джейс се приближи до нея в полумрака и я придърпа към себе си. Тя сложи ръце на гърдите му и усети твърдите мускули под тениската и туптенето на сърцето му. Очите му блестяха на слабата светлина.
— Съжалявам, че не мога да остана — прошепна тя.
— Не съжалявай — дрезгавата нотка в гласа му я изненада. — Джослин не иска да станеш като мен. За което не я виня.
— Джейс — каза, малко озадачена от горчивината в гласа му, — добре ли си?
Вместо да й отговори, той я целуна, прегръщайки я силно. Притисна я до стената и тя усети металната рамка на огледалото под гърба си, докато ръцете му се плъзгаха около кръста й и нагоре под блузата. Обожаваше начина, по който я прегръщаше. Внимателно, но не прекалено нежно, не толкова нежно, та да си мисли, че се владее по-добре от нея. И двамата не можеха да контролират чувствата си един към друг и това й харесваше — харесваше й как сърцето му биеше до нейното, харесваше й как въздишаше до устните й, когато отвръщаше на целувката му.
Асансьорът спря със стържене и вратата се отвори. Зад нея тя видя празния неф на катедралата; наредените в редица свещници по пътеката излъчваха бледа светлина.
