Джейс погледна нагоре и надолу по коридора. Слава Богу, нямаше никого. Хвана Клеъри за ръката, дръпна я вътре и затвори след нея. После се облегна на вратата и каза:
— Какво правиш тук? Всичко наред ли е?
— Всичко е наред — тя изрита обувките си и седна на ръба на леглото. Полата й се вдигна, когато се подпря назад на ръцете си и още повече разголи бедрата й. Това не помогна на концентрацията на Джейс. — Липсваше ми. А мама и Люк спят. Няма да забележат, че ме няма.
— Не бива да си тук — думите излязоха от устата му почти като стенание. Не му харесваше, че ги изрече, но трябваше, макар и тя да не знаеше защо. А Джейс се надяваше тя никога да не разбере.
— Е, ако искаш да си тръгна, ще го направя — тя се изправи. Очите й бяха искрящо зелени. Пристъпи към него. — Но дойдохчак до тук. Можеш поне да ме целунеш за довиждане.
Джейс протегна ръка към нея, придърпа я и я целуна. Имаше неща, които човек просто трябваше да направи, дори и идеята да не беше добра. Клеъри се изви в ръцете му като нежна коприна. Той положи ръце върху косата й, прокара пръсти през нея и започна да разплита плитките, докато косата й не се разпиля свободно по раменете, както му харесваше. Спомни си, че му се беше приискало да направи това още първия път, когато я беше видял; тогава обаче беше помислил, че е луд. Тя беше обикновен човек, непозната, нямаше смисъл да я желае. А после, когато я целуна за първи път в оранжерията, това почти го беше побъркало. Бяха слезли долу и Саймън ги прекъсна. Никога през живота си не беше искал така силно да убие някого, както в онзи момент Саймън, макар да знаеше, че той не бе направил нищо лошо. Чувствата му обаче нямаха нищо общо с разума и когато си представи как тя го напуска заради Саймън, от мисълта му беше станало лошо и се беше уплашил много повече, отколкото от срещата, с който и да е демон.
А когато Валънтайн му беше казал, че са брат и сестра, Джейс беше разбрал, че има много по-лоши неща от това Клеъри да го напусне заради друг — като например да осъзнае, че начинът, по който я обича, е някак си космически греховен; че онова, което смяташе за най-чистото и невинно нещо в живота си, е било окончателно осквернено. Помнеше думите на баща си — когато ангелите падат, те падат в агония, защото са видели лицето на Бог и никога повече няма да го видят. Смяташе, че знае как се чувстват.
Това не го караше да я иска по-малко; само превръщаше желанието му в мъчение. Понякога сянката на това мъчение изникваше от спомените му, дори и когато я целуваше, както сега, и го караше да я притиска още по-силно. Тя издаде звук на изненада, но не се възпротиви, дори когато я вдигна и я отнесе в леглото.
Излегнаха се един до друг, събаряйки някои от писмата, а Джейс бутна кутията настрани, за да направи място. Сърцето му биеше като чук в гърдите. Досега не бяха лягали заедно, не и така. Бяха прекарали една нощ в стаята й в Идрис, но почти не се бяха докосвали. Джослин много внимаваше да не прекарват нощта заедно. Джейс подозираше, че тя не го харесва особено, но не й се сърдеше. Едва ли сам щеше да се харесва, ако беше на нейно място.
— Обичам те — прошепна Клеъри. Беше свалила ризата му и пръстите й проследяваха белезите по гърба му и подобния на звезда знак на рамото му (той беше идентичен с нейния
— спомен от ангела, чиято кръв бяха споделили). — Не искам никога да те загубя.
Джейс плъзна надолу ръка, за да развърже ризата й. Другата му ръка, притисната към матрака, докосна студения метал на бойната кама; сигурно беше изпаднала от кутията.
— Никога няма да ме загубиш.
Тя го погледна с блеснали очи.
— Как може да си толкова сигурен?
Ръката му стисна камата. Лунната светлина, която се процеждаше през прозореца се отрази в острието, когато го вдигна.
— Сигурен съм — каза и замахна с камата. Острието разкъса плътта й, сякаш беше от хартия, устните й се отвориха, сякаш за да каже „О!”. Кръв се процеди по бялата й риза и той си помисли: „Мили Боже, не отново!”
Събуждането от кошмара беше като падане през стъклена витрина. Сякаш остри парчета стъкло се забиха в него, когато дойде на себе си и седна задъхан. Претърколи се от леглото, сякаш инстинктивно се опитваше да избяга, и падна на каменния под на ръце и колене. Студен въздух нахлу през отворения прозорец и го накара да потръпне, но отпъди последните остатъци от съня.
Втренчи се в ръцете си. По тях нямаше кръв. Леглото представляваше истински хаос — чаршафите и одеялата се бяха омотали в заплетена топка, докато се беше въртял и мятал. Кутията с нещата на баща му обаче още стоеше на нощното шкафче, където я беше оставил, преди да заспи.
Първите няколко пъти, когато сънува кошмара, беше повръщал. Сега внимаваше да не яде нищо, часове преди да легне да спи и тялото му си отмъщаваше, като се разтърсваше от спазми и треска. Усети нов спазъм и се сви на топка; задъхваше се и кашляше, докато не отмина.
