Когато всичко свърши, притисна чело към студения каменен под. Пот охлаждаше тялото му, тениската му беше полепнала по него и той се зачуди дали в крайна сметка сънищата нямаше да го убият. Беше опитал всичко, за да ги спре — приспивателни, отвари, руни за сън и руни за спокойствие, лечебни руни. Нищо не помагаше. Кошмарите се промъкваха като отрова в съзнанието му и нямаше как да ги спре.
Дори когато беше буден, му беше трудно да погледне Клеъри. Тя сякаш виждаше вътре в него, както никой друг досега, и той само можеше да си представи какво щеше да си помисли, ако знаеше за съня му. Завъртя се настрани и впери поглед в кутията на нощното шкафче, лунната светлина се отразяваше в нея. Спомни си за Валънтайн. Валънтайн, който беше измъчвал и затворил единствената жена, която някога бе обичал; който беше научил сина си (и двамата си сина), че любовта унищожава.
Умът му се мяташе бясно, когато започна да си повтаря думите отново и отново. Бяха се превърнали в нещо като мантра и, като такава, думите бяха загубили индивидуалното си значение.
„Аз не съм като Валънтайн. Не искам да съм като него. Няма да съм като него. Няма.”
Той видя Себастиан (по-точно Джонатан), неговият така наречен „брат”, да му се усмихва през разрошената си сребристобяла коса, а в черните му очи да проблясва безмилостен триумф. Видя и как собственият му нож със сила пронизва Джонатан и тялото му пада към реката по-долу, как кръвта му се стича по бурените и тревата край брега.
„Аз не съм Валънтайн”.
Не съжаляваше, че е убил Джонатан. Ако имаше възможност, пак би го направил.
„Не искам да съм като него.”
Не беше нормално да убиеш някого — да убиеш собствения си приемен брат — и да не съжаляваш
„Няма да съм като него.”
Но баща му го беше научил, че да убиваш без жал, е добродетел, а човек никога не трябваше да забравя какво са го учили родителите. Колкото и да му се искаше да забрави.
„Няма да съм като него.”
Може би хората не можеха да се променят.
„Няма.”
Изкуството на осемте крайника “ТУК СЕ СЪХРАНЯВАТ КОПНЕЖИТЕ НА ВЕЛИКИ СЪРЦА И БЛАЕОРОДНИ СТРЕМЛЕНИЯ, ИЗВИСЯВАЩИ СЕ НАД ХОДА НА ЖИВОТА, МАГИЧЕСКИ ДУМИ, НА КОИТО КРИЛАТИ ЧУДЕСА ДАДОХА ЖИВОТ, СЪХРАНЕНА МЪДРОСТ, КОЯТО НИКОГА НЕ УМИРА.”
Думите бяха гравирани над входа на Бруклинската обществена библиотека на площад „Еранд Арми Плаза”. Саймън седеше на стъпалата отпред и гледаше сградата. Надписите искряха в камъка с матови златисти отблясъци; всяка дума сякаш мигновено оживяваше, когато фаровете на минаващите коли я осветяваха.
Когато беше дете, библиотеката бе едно от любимите му места. Отстрани имаше отделен вход за деца и там години наред се срещаше с Клеъри всяка събота. Избираха си книги и се отправяха към ботаническата градина в съседство, където с часове четяха легнали на тревата, а шумът от уличното движение звучеше като постоянен фон в далечината.
Не беше много сигурен как се беше озовал тук. Бе избягал от дома си, колкото може по-бързо и после беше осъзнал, че няма къде да отиде. Не можеше да отиде у Клеъри, тя щеше да се ужаси от това, което беше сторил, и щеше да го накара да се върне и да оправи нещата. Ерик и момчетата нямаше да го разберат. Джейс не го харесваше, а и Саймън не можеше да влезе в Института, защото беше църква. Нефилимът живееше там, именно защото създания като Саймън не можеха да пристъпят вътре. Накрая осъзна на кого може да се обади, но тази мисъл беше толкова неприятна, че му трябваше доста време да събере сили, за да го направи.
Чу мотора, преди да го види — силното ръмжене на двигателя заглуши лекия шум на колите при „Еранд Арми Плаза”. Моторът зави на кръстовището, качи се на тротоара, изправи се на задна гума и заизкачва стъпалата. Саймън се дръпна встрани, когато Рафаел се приземи леко до него и пусна кормилото.
Моторът изведнъж утихна. Вампирските мотори се захранваха от демонична енергия и откликваха на желанията на собственика си като домашни животни. Саймън не ги харесваше.
— Поиска да ме видищ Дневен вампире — Рафаел, елегантен както винаги, с черно сако и скъпи дънки, слезе и облегна мотора на парапета на библиотеката. — Надавам се да имаш добра причина — добави той. — Дано не съм изминал напразно целия път до Бруклин. Мястото на Рафаел Сантяго е в Манхатън, не в някакви долнопробни квартали.
— О, супер. Започнал си да говориш за себе си в трето лице. И това ако не е знак за зараждаща се мегаломания.
Рафаел сви рамене.
— Ако не ми кажеш какво искаш, си тръгвам. От теб зависи — той погледна часовника си.
— Имаш 30 секунди.
— Казах на майка си, че съм вампир.
Рафаел вдигна вежди. Те бяха много тънки и много тъмни. На няколко пъти Саймън се беше питал дали не ги очертава в молив.
— И какво стана?
— Нарече ме чудовище и се опита да ме изгони с молитва — от спомена в гърлото на Саймън наново се надигна вкус на стара кръв.
— И после?
— И после не знам какво стана. Започнах да говоря с много странен, успокояващ глас, казах й, че нищо не се е случило и че само е сънувала.
— И тя ти е повярвала?
— Да, повярва ми — призна неохотно Саймън.
