— Разбира се — каза Рафаел. — Защото си вампир. Ние притежаваме такива умения. Епсап1о*. Омагьосване. Наречи го сила на убеждението. Ако се научиш да използваш правилно това умение, можеш да накараш обикновените хора да повярват, в каквото си поискаш.
* Епсап1о (исп.) — магия, заклинание. — Бел. прев.
— Но аз не исках да го правя. Тя ми е майка. Има ли начин да я освободим от него… да поправим станалото?
— За да те намрази отново? За да повярва, че си чудовище? Много странен начин да оправиш станалото.
— Не ми пука — каза Саймън. — Има ли начин?
— Не — каза безгрижно Рафаел. — Няма. Разбира се, щеше да знаеш това, ако не презираше толкова собствения си вид.
— Да бе. Сякаш аз отхвърлих теб. И ти не се опита да ме убиеш и прочее.
Рафаел сви рамене.
— Онова беше политика. Нищо лично. — Той се облегна на парапета и кръстоса ръце на
гърдите си. Беше с черни рокерски ръкавици. Саймън трябваше да признае, че изглеждаше доста добре. — Моля те, кажи ми, че не ме извика, само за да можеш да споделиш с някого тази ужасно скучна история за сестра ти.
— За майка ми — поправи го Саймън.
Рафаел махна пренебрежително с ръка.
— Няма значение. Някаква си жена те е отхвърлила. Няма да е последната, повярвай ми. Защо ме занимаваш с това?
— Исках да те питам дали може да дойда в „Дюмон” — отвърна Саймън, изговаряйки думите много бързо, преди да е размислил. Не можеше да повярва, че го каза. Спомените му от хотела на вампирите бяха за кръв, ужас и болка. Но там можеше да отиде, там никой нямаше да го търси и нямаше да му се налага да се прибира вкъщи. Той беше вампир. Беше глупаво да се бои от хотел, пълен с други вампири. — Няма къде другаде да отида.
Очите на Рафаел проблеснаха.
— Аха! — каза той с нотка на триумф, която не хареса особено на Саймън. — Ето че все пак искаш нещо от мен.
— Май да. Тръпки ме побиват като виждам как те радва това, Рафаел.
Рафаел изсумтя.
— Ако искаш да дойдеш в хотела, ще се обръщаш към мен не по име, а с „господарю”, „ваше величество” или „велики водачо”.
Саймън се напрегна.
— Ами Камила?
Рафаел подскочи.
— Какво искаш да кажеш?
— Винаги си твърдял, че не ти си водачът на вампирите — отговори невъзмутимо Саймън.
— После, в Идрис, ми каза, че водач е Камила. Каза, че още не се е върнала в Ню Йорк. Предполагам, когато се върне, тя ще бъде господарят или каквото и да е там?
Рафаел се намръщи.
— Не ми харесват въпросите ти, Дневни вампире.
— Имам право да знам как стоят нещата.
— Не — каза Рафаел. — Нямаш. Идваш при мен и молиш да дойдеш в хотела ми, защото няма къде да отидеш. Не защото искаш да си с другите от твоя вид. Ти ни отбягваш.
— Отбягвам ви, както вече казах, заради онзи път, когато искаше да ме убиеш.
— „Дюмон” не е крайпътен хотел за недоволни вампири — продължи Рафаел. — Ти живееш сред хора, излизаш през деня, свириш в глупавата си група. Да, не си мисли, че не знам. С всичко, което правиш, ти отхвърляш същността си. Докато това не се промени, не си добре дошъл в „Дюмон”.
Саймън си спомни думите на Камила: „Когато последователите му видят, че си на моя страна, ще го напуснат и ще дойдат при мен. Вярвам, че още са ми верни, но се страхуват от него. Ако ни видят заедно, страхът им ще изчезне и ще минат на наша страна”.
— Знаеш ли — каза той, — имам и други предложения.
Рафаел го погледна, сякаш беше луд.
— Предложения за какво?
— Просто… предложения — отвърна Саймън неуверено
— Никак не те бива да преговарящ Саймън Люис. По-добре изобщо не опитвай.
— Добре. Исках да ти кажа нещо, но сега ще си замълча.
— И сигурно ще изхвърлиш подаръка за рождения ми ден — каза Рафаел. — Истинска трагедия. — Той изправи мотора си и когато преметна крак през него, двигателят оживя. Червени искри полетяха от ауспуха. — Ако пак решиш да ми се обадиш, Дневни вампире, гледай да имаш основателна причина. Иначе няма да ти простя.
И с тези думи издигна мотора и полетя. Саймън вдигна глава и проследи Рафаел, който, подобно на ангела, чието име носеше, се извиси в небето и остави огнени дири.
Клеъри седеше със скицника на коленете си и замислено гризеше края на молива. Беше рисувала Джейс поне дузина пъти — вместо да пише за гаджето си в дневник като повечето момичета, — но така и не успяваше да го нарисува както трябва. На първо място беше почти невъзможно да го накараш да стои мирно. Затова и сега беше решила, че докато спи, е идеалният момент; въпреки това обаче не стана както й се искаше. Не приличаше на него.
Хвърли скицника на одеялото с отчаяна въздишка и сви колене, гледайки го замислено. Не очакваше той да заспи. Бяха дошли в Сентръл Парк да обядват и да тренират навън, докато времето още беше хубаво. Успяха да свършат само едното. Кутиите с храна от „При Таки” бяха пръснати по тревата до одеялото. Джейс не яде много, порови безцелно в кутията със спагети със сусам, захвърли я настрани и се излетна на одеялото, впервайки поглед в небето.
