Ленива утринна светлина се стича по покривите. Шара присвива очи в опит да различи къде точно започват и къде свършват стените на Баликов, ала вижда само ранното небе… или пък диамантените петънца на звезди над изгряващото слънце са само плод на въображението ѝ. „Това всъщност не е слънцето — мисли си тя. — Не виждам истинското небе, а само картинка на слънцето и небето, прожектирана от стените. Или поне аз така си
Шара не се страхува. Повтаря си го непрестанно със спокойния и уверен глас на лекар.
„Никога не съм гледала на знанието като на товар — мисли си тя, — ала това знание ме смазва с тежестта си…“
Но вътре в нея едно тихо гласче ѝ нашепва, че няма причина да е толкова изненадана. Прекарала е достатъчно време сред архивите с ограничен достъп в министерството и знае, че историята, която се преподава в сейпурските училища, е само един вариант на истината, при това вариант с много, много пропуски. „Но само защото си очаквала кошмара, който събитията потвърдиха — казва си тя, — не значи, че страхът и опасенията ще ти бъдат спестени.“
Все по-често и с все повече тревога се пита какво ли има в Склада. И все повече се тревожи, че и друг освен Ефрем е ходил там. Това
Взема вестника от бюрото си и за стотен път прочита репортажа за снощните събития, като обръща по-специално внимание на два абзаца:
Воханес Вотров изрази скръбта си за загиналите членове на домашната прислуга, както и съжалението си за станалото, но каза, че не е изненадан. „Предвид политическия тон, на който сме свидетели напоследък, не съм изненадан, че някои наши съграждани са видели в насилието единствения възможен отговор. Ежедневно им се внушава, че нашата визия за развитието на града (визията за Новия Баликов, б.ред.) е визия на унищожението и смъртта, че ние сме лъжци и измамници. Не се съмнявам, че онези хора са действали, водени от заблудата, че защитават някакви морални принципи, и струва ми се за това съжалявам най-много.“
Градски старейшина Ернст Уиклов, политически противник на Вотров и Новия Баликов, побърза да отхвърли тези обвинения. „Самата мисъл, че някой се опитва да трупа политически капитал от тази трагедия, е мерзка — каза той в интервю броени часове след нападението. — Сега трябва да скърбим и да се замислим, а не да се тупаме в гърдите.“ Не открихме господин Воханес за отговор.
На вратата се чука и след миг Малагеш подава глава през прага.
— Мислех днес да не пускам никого, но реших да направя едно изключение… твоето момче е тук.
— Моето какво?
Малагеш отваря вратата докрай да ѝ покаже Воханес, който стои в коридора и видимо се чувства смутен въпреки елегантния си сив костюм и бялото кожено палто.
— А — казва Шара. — Влизай.
Воханес влиза с накуцване.
— Радвам се да видя, че си добре… Два опита за покушение само за един ден! Знаех си, че си важна особа, Шара, но… — Потрива хълбока си. — Но не чак толкова важна.
Шара извърта очи към тавана.
— Виждам, че чарът ти не е изгубил силата си въпреки последните събития. Седни, Во. Имам лоши новини за теб.
Докато той се настанява на стола, Шара с известна изненада установява, че намира всичко това за удобно съвпадение, без съвестта да я гризе непоносимо — факт е, че Воханес ѝ трябва уплашен, за да направи онова, което тя иска от него.
— Лоши новини? — пита Во. — Извън всичките щети и…
— Ще те компенсираме за щетите — казва Шара. — Те в крайна сметка бяха нанесени от служител на министерството.
— Онзи тип работи за министерството? За теб? Но той е дрейлинг, нали? Мислех, че след като малкото им кралство се срина, всички те са станали диваци и пирати.
— Може и така да е — казва Шара, — но той ти спаси живота.
