Град на стълби полностью

Воханес мълчи и вади цигара. После казва:

— Е, не мисля, че… Чакай, какво? Моя живот?

— Да — казва Шара. — Защото онези мъже не бяха дошли за мен. А за теб, Во.

Той я гледа втренчено. Цигарата чака забравена на сантиметър пред зяпналата му уста.

— Това е лошата новина, за която ти споменах преди малко — меко добавя Шара.

— И той?… Ме е спасил?…

Шара разказва накратко какво е научила от разпита на оцелелия нападател.

— Може да се каже все пак, че имаш късмет, задето седиш точно пред мен — добавя утешително. — Защото, изглежда, аз съм единственият човек на Континента, който може да ти помогне.

— За какво да ми помогне?

— Да останеш жив. Забеляза ли как бяха облечени онези мъже?

Огорчение изопва лицето му.

— Колкаштански роби…

— Да. Каквито не са се появявали на Континента от десетилетия. Последователи на Божеството Колкан. Не става въпрос за политика, Во. Според мен става въпрос за вяра. Тези хора са готови да умрат за убежденията си. И искат нещо от теб. И щом са готови да умрат, няма да се поколебаят да опитат отново.

— Да опитат отново… какво?

— Нападателят, когото разпитвах, не беше във… в състояние да даде много подробности, но спомена, че им трябвал твоят „метал“. Имаш ли представа какво означава това?

Воханес се взира с празен поглед в стената цяла минута, сякаш му е трудно да проумее какво го питат.

— Моят метал?

— Да. Струва ми се, че нямаше предвид ценен метал от сорта на злато, сребро или нещо такова. Но както ти сам спомена, прицелил си се в играта с ресурси… и затова те питам.

— Ами… вече ти казах, че най-големият ми проект е свързан със селитрата… но тя не е метал.

— Запозната съм с природата на металите — казва тя. — Все пак учихме в едно и също училище…

— Да, да… Единственото друго, за което се сещам… — Воханес се чеше по веждата, после я приглажда, — са стоманолеярните. Но това е съвсем ново.

— Стомана?

— Да. Никой друг на Континента не може да произвежда стомана, най-вече защото производственият процес е невъзможно скъп.

— Но ти можеш?

— Да, макар и в ограничени количества. Нужна е специална пещ, чието изграждане и поддръжка са много скъпи. Това е нещо като изпитателен проект, но интересът ми към него спадна много бързо заради изключително голямата инвестиция, които изисква. И защото Баликов не строи нищо достатъчно голямо, за да изисква големи количества стомана.

— Но все пак произвеждаш стомана?

— Да. Нямам представа защо някакви крайни реставратори биха проявили интерес към нея.

— Той намекна, че им трябва за кораби, които да плават във въздуха.

— За какво?!

Шара свива рамене.

— Той така каза.

— Значи е луд. Луд за връзване. Което, признавам си, в известен смисъл ме радва…

— Да речем, че беше под въздействие. За съжаление няма как да го разпитаме отново. Защото е мъртъв.

— Как така?

Шара мълчи. Спомня си лицето на младежа, как пламъците нахлуват в зейналата му за писък уста…

— Не мога да ти кажа. Но беше неприятно. Всичко това е твърде неприятно за мен, Во. И не ми харесва, че ти също си замесен. Че се явяваш нещо като гръмоотвод. — Слага ръка върху вестника пред себе си. — И ми се ще да не влошаваш нещата допълнително.

Воханес я претегля с поглед.

— О… О, Шара. Надявам се, че не намекваш за онова, за което си мисля, че намекваш.

— Позволи ми да предположа, че вече си бил посетен от повечето си поддръжници и съюзници — казва Шара, — и че всички те са те уверили, по един или друг начин, че току-що си се сдобил с безценен политически капитал. Че нападението — и фактът, че си оцелял след него — слага в ръката ти силно оръжие. Ще предположа също, че всички вие гледате на широкото медийно отразяване като на печеливша краткосрочна стратегия.

— Бях нападнат — казва той. — Не ми е позволено да разоблича нападателите си, така ли?

— Не и когато аз се опитвам да ги хвана — казва Шара. — Не те искам във вестниците, Во, не искам да усложняваш ситуацията допълнително.

Кратък смях.

— Сериозно?

— Сериозно. Тази ми задача се оказва трудна. Но ти си в състояние да ме улесниш.

— Твоята задача е трудна? Идваш в моя град и той изведнъж се превръща в твоя арена? Ти си човекът, който казва как ще стават нещата в Баликов? Богове… Ако не бях толкова просветен, сигурно бих казал, че подобно поведение е характерно за един…

Шара вдига вежда.

Воханес се изкашля.

— Слушай, Шара. Цял живот градя кариерата си. Вложил съм цяло състояние в това. Ежедневно си блъскам главата в невидимите стени, стегнали отвсякъде Континента, само и само да докарам тук помощ, благосъстояние, подкрепа, образование. И сега, точно когато изглежда, че имам известен напредък, точно когато изглежда, че съм на път да обединя реформаторския потенциал на Баликов… ти искаш да спра? Когато изборите за градския съветници са другия месец?

— Става въпрос за нещо по-голямо от избори.

— Не е въпросът в изборите. Въпросът е за града, за Континента!

— Същото важи и за моята задача.

— Хора зависят от мен!

— Хора зависят и от мен — казва Шара. — Просто не го знаят.

— Е, с този аргумент можеш да оправдаеш на практика всичко.