Град на стълби полностью

Момчето си тръгва. Шара се обръща и притичва назад към входа на сградата.

Откъм улицата зад посолството се чува детски плач. Бой със снежни топки е приел неприятен обрат — един от снарядите явно е съдържал прекомерно количество лед, което води до размахани пръсти и обвинителни викове: „Не е честно, не е честно!“.

Първото впечатление, щом пристъпиш през прага на клуб „Гошток-Солда“, е за плътна стена от дим. Шара се стряска от гледката, но присъстващите се държат, сякаш гъстият дим е нещо съвсем нормално, приятно дори. Вятърът нахлува през отворената врата, завихря дима и го разрежда малко, колкото Шара да различи треперливата светлина на свещи, лъщенето на мазни вилици и лицата на засмени мъже.

После наситената миризма на тютюн я удря като юмрук между очите и едва не я отвява назад.

Шара събира сили да влезе и очите ѝ постепенно се адаптират. Димът не е чак толкова гъст всъщност, макар че таванът си остава почти напълно невидим — полилеите и лампите сякаш висят от нищото. Служителят на рецепцията я поглежда — изненадан и видимо възмутен — и пита за име.

— Вотров — казва Шара. Мъжът кимва отсечено, един вид „можех и сам да се сетя“, и я кани с жест да влезе.

Превеждат я през лабиринт от сепарета, частни стаички и барове, всичките пълни с мъже с костюми и роби, отвсякъде лъщят сивкави зъби, плешиви глави и черни ботуши. Връхчета на запалени пури танцуват в мъглата като червеникави светулки. Сякаш цялото помещение е пропито с дим и мазнотия, а пушекът подръпва с изумление подгъва на полата ѝ и се чуди: „Това пък какво е? Що за странно същество се е вмъкнало тук? Какво става?“

Цели маси се смълчават при вида ѝ. Плешиви глави щръкват от сепаретата и я зяпат. „Ами да — мисли си Шара, — аз съм двойно неприемлива тук. Хем жена, хем сейпури…“

Кадифена завеса се отмества и тя влиза в голямо помещение в дъното. На маса с размерите на речна баржа седи Воханес, наполовина скрит зад вестник с размерите на палатка, полуизлегнат в кресло с мека тапицерия и възглавнички, вдигнал крака на масата. Ботушите му са светлокафяви и кални. Зад него на хубави столове седят сейпурските му телохранители. Един от тях вдига поглед към Шара, свива рамене и махва извинително, сякаш да каже: „Идеята не беше наша.“ Вестникът, истински чаршаф, се смъква леко, Шара зърва над горния му ръб едно синьо око, после палатката от хартия и печатарско мастило се срива напълно.

Воханес скача енергично — доколкото му позволява болката в ставата — и се покланя.

— Госпожице Тивани!

„Би бил чудесен церемониалмайстор на прием с бални танци.“

— Не сме се виждали само от два дни — казва тя. — Няма нужда от такива церемонии.

— О, напротив, има, и още как! Особено когато имаш среща със… Как беше онази поговорка? Врагът на моя враг е мой…

— Какви ги приказваш, Во? Взе ли онова, за което те помолих?

— О, взех го. И беше крайно забавно, между другото. Но преди това… — Воханес плясва два пъти. По ръкавиците му, от бяло кадифе, има следи от печатарското мастило. — Бихте ли ни донесли две бутилки джанково вино и поднос с охлюви?

Сервитьорът се покланя като играчка с пружинен механизъм.

— Охлюви? — казва Шара.

— А вие, господа — обръща се Воханес към своята сейпурска охрана, — искате ли нещо? Да хапнете, да пийнете?

Един от телохранителите отваря уста, улавя погледа на Шара, премисля отговора си и поклаща глава отрицателно.

— Както искате… Заповядай. — Воханес ѝ сочи с театрален жест стола до себе си. — Седни. Толкова се радвам, че успя да дойдеш. Сигурно си ужасно заета.

— Избрал си интересно място за срещата ни. Гледат ме все едно съм прокажена, че и по-лошо.

— Ами, сметнах, че този път може да се срещнем в моята месторабота за разнообразие. Това място може и да прилича на дупка, където се събират малоумни старци, госпожице Тивани, но всъщност е родилното и моргата на баликовската търговия. Ако си представим финансовите потоци като златна река с множество притоци, то тук — точно тук, сред тютюневия дим, вулгарните шеги, вареното телешко и плешивите темета — се намира най-големият, най-дълбокият и най-опасният ѝ водовъртеж. Каня те да видиш със собствените си очи паянтовия осран кораб, който влачи местната търговия към морето на благоденствието.

— Имам необяснимото усещане — казва Шара, — че не ти е приятно да работиш тук…

— Нямам избор — казва Воханес. — Така стоят нещата. И макар че изглежда като една сграда, всъщност са няколко. Всички къщи в Баликов са разделени, сърдитке моя, а тази къща е направо раздробена. Бих могъл да маркирам с цветен код всяко сепаре според партийната му принадлежност. Или да начертая линии по пода, стига изкорубените дъски да го позволяваха, линии, които някои членове на клуба не биха пресекли с цената на нищо. Ала напоследък този клуб, както и самият град, започва да се пренарежда около две основни групи. Моята група и… ами…

Слага със замах вестника в скута ѝ. Една малка статия е оградена. Заглавието гласи: „УИКЛОВ СЕ ОПЪВА НА ПОСОЛСТВОТО“.

— Започваш да се появяваш в пресата, скъпа — казва Воханес.