Град на стълби полностью

Шара плъзга поглед по статията и казва:

— Да. Уведомиха ме за това. На теб какво ти пука?

— Ами, размишлявах как бих могъл да ти помогна.

— Стига бе.

— А с Уиклов мога да ти помогна много.

Сервитьор изплува от димилката с шише джанково вино. Предлага бутилката на Воханес, той поглежда етикета, кима и протяга лениво ръка, в която своевременно се появява пълна с вино кристална чаша. Сервитьорът мести колебливо поглед между двамата, сякаш да каже: „Наистина ли искате да сервирам и на нея?“ Воханес кима ядосано и сервитьорът, без да крие раздразнението си, налива вино и на Шара.

— Нахално лайно — казва Воханес, след като сервитьорът си тръгва. — Често ли се държат по този начин с теб?

— Какво предлагаш, Во?

— Предлагам да ти помогна с Уиклов. Бих го направил и просто от добро сърце… но не бих се разсърдил, ако погребеш това тлъсто копеле.

Шара отпива мълчаливо от виното. Вече е видяла куфарчето до Воханес — бяло, кадифено и нелепо като ръкавиците му. „Морето да ми е на помощ. Сериозно ли съм наела клоун за информатор?“ Само дето от другата страна на Воханес има второ куфарче. „Толкова много неща ли е имало в депозитната кутия?“

— И как ще ми помогнеш срещу Уиклов?

— Ами, точно тук идва трудната част… Аз не съм типичният непочтен интригантстващ политик въпреки, хм, разговора, който водим в момента. Моят стил е много по-… — размахва ръка, търсейки най-подходящите думи, — а бе аз съм идеалист с вкус към величавите жестове. Печеля поддръжници точно защото не си цапам ръцете с мръсотия.

— Но сега си готов да го направиш.

— Ако онова накацано от мухи лайно наистина и без съмнение е свързано с хората, които ни нападнаха, и със смъртта на Пангуи, то няма да скърбя прекомерно, ако бъде изритан от политическата сцена с моя помощ. Е, не мога лично да забия кинжала в гърба му, но вероятно бих могъл да дам въпросния кинжал на някой друг, който е по-даровит в употребата му.

Сервитьорът изскача от смрадливата мъгла, понесъл голям плосък камък, покрит с малки дупки. Камъкът плува в масло, а в дупките са натикани нещо като миниатюрни бежови копчета.

— По-конкретно, Во — подтиква го отново Шара.

Воханес подсмърква и взема виличка с размерите на игла.

— Имам приятел в търговската къща на Уиклов. Това е в основата на личния му успех, между другото — Уиклов е сред малцината от старата гвардия, които си цапат ръчичките с търговия. Забогатя от картофи. Съвсем подходящо, като си помислиш. Нещо, което расте в калта, далече от слънцето… — Набожда един охлюв, лапва го, изсумтява доволно и казва с пълна уста: — Хааа. Мм. — Премята малкото късче месо с език и преглъща. — Пари. Както и да е. Убедих този мой приятел в търговската къща на Уиклов да ми прехвърли данни за всички инвестиции и покупки, които Уиклов е направил миналата година. — Усмихва се победоносно и потупва второто куфарче до стола си. — Да кажем, че изпод робата му се носи миризма на нещо гнило. Нищо перверзно, за жалост — веднъж колкаштан, винаги колкаштан, както се казва, а Уиклов е колкаштан до мозъка на костите си… но все пак има нещо миризливо там. И бих бил предоволен, ако откриеш какво е то.

Шара кара направо:

— Финансира Реставраторите?

— Прегледах документите и за жалост не открих нищо в тази връзка. Но има друго, което прави впечатление.

— Какво например?

— Например тъкачниците.

— Например… Чакай, какво?

— Тъкачниците — повтаря Воханес. — Уиклов е купил три тъкачници в покрайнините на града, не просто дял в тях, а изцяло. Сещаш се, големите фабрики, където тъкат килими.

— Знам какво е тъкачница…

— Да. Та той ги е купил — не са евтини, имай предвид, — но не им е сменил имената.

— Тоест не иска да се знае, че са сменили собственика си, така ли?

— Да. Но трябва да има и още нещо в документите. Просто не мога да го открия. Но пък аз не разполагам с цяла разузнавателна агенция зад гърба си.

Шара се замисля.

— Кога е купил тъкачниците? След месеца на Тува ли?

— М-м-м… Е, не мога да съм напълно сигурен, без да погледна в документите, но мисля, че да.

„Интересно“ — мисли Шара. После пита:

— Доколко надежден е източникът ти?

— Много надежден.

— Да, но колко?

Воханес се колебае.

— Познавам го в лично качество, отблизо — казва бавно. — Това би трябвало да отговаря на въпроса ти.

Шара отваря уста да задълбае, но после съобразява какво ѝ е намекнал Воханес, кашля смутено и казва:

— Разбирам. — Гледа го как отпива от виното. Той се поти, блед е; внезапно ѝ се струва набръчкан и мек, деликатен като фино тъкан лен. — Слушай, Во. Аз… ще ти дам нещо, което рядко давам на доброволни източници като теб.

— И какво е то?

— Ще ти дам шанс да си промениш мнението.

— Какво?!