— Те бяха много по-активни от мен. Аз седях по цял ден и по цяла нощ зад бюрото си, пишех писма и статии, а те наистина ходеха в гетата, в епидемичните райони, разпъваха медицински шатри и походни лазарети… Предполагам, че са си давали сметка за риска, всички знаехме колко заразна е Чумата, но въпреки това го правеха. Понякога, в светлината на тяхното дело, си мисля, че съм бил страхливец. Книжен плъх до мозъка на костите.
— Не мисля така — каза Шара.
— Така ли?
— Мисля, че вие… че вие променихте историята. Променихте я точно когато имахме
При тези думи лицето му се изопна.
— Да съм я променил? Не, нищо не съм
След този разговор Пангуи се отдръпна. Шара усещаше, че премълчава много неща, сякаш я е надушил, доловил е, че са хора с различни ценности, че тя се води от дневен ред и лична история, които един ден той ще се види принуден да опровергае. А на Шара ѝ се искаше да му извика: „Не, не, не ме отблъсквай. И аз съм историк като теб, и аз търся истината, точно както я търсиш ти!“
Но не можеше да го каже, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че би било лъжа.
Никога не съм срещала човек в привилегировано положение, който да не се възползва в пълна мяра от привилегиите си. Говорете колкото и каквото искате за убеждения, партии, финансови системи, власт — аз пак ще виждам само привилегии и техните последствия.
Както аз виждам нещата, държавите не са изградени от структури, които поддържат привилегиите.
Не, те по-скоро са изградени от структури, които ги отказват — с други думи, структури, които решават кой не е поканен на трапезата.
За жалост хората често допускат предразсъдъци, стари сметки или суеверие да диктуват отказа на тези привилегии. А би било много по-ефективно да се подхожда към този въпрос на трезва глава, хладнокръвно.
Поредната мразовита утрин. Когато Шара отваря входната врата на посолството, пазачът в двора, увит в кожи до носа, се обръща и казва:
— При портата е. Не го пуснахме, защото…
— Разбирам — казва Шара. Пресича двора на посолството. Дърветата са се привели под товар, който прилича на пластове черно стъкло, а безчетните пукнатини в стените на посолството са пълни с перлено бяло, сякаш незнайна бригада строители ги е гипсирала през изминалата нощ. Голямата чаша кафе в ръката ѝ влачи шлейф от пара след себе си като мехурчета след отплаващ кораб. Шара се замисля колко различно изглежда всичко сега, през деня — чисто, мразовито и бляскаво, — в сравнение с предната вечер, когато Уиклов лаеше през решетките на портата като куче пазач.
Портите се отварят с дрънчене. Момчето стои на алеята пред тях и държи сребърен поднос. Облечено е със слугински дрехи и изглежда от доста време е навън, на студа — горната му устна лъщи от замръзнал сопол. Ако не трепери толкова силно, изражението му сигурно би минало за усмивка.
— Посланик Тивани?
— Кой си ти? — пита Шара.
— Аз… имам съобщение за вас. — Протяга към нея сребърния поднос. В средата му има малка бяла картичка.
Шара я взема несръчно с премръзналите си ръце и примижава да прочете ситния текст:
Шара свива юмрук около картичката.
— Благодаря — казва и хвърля ядно смачканото картонче.
„Да си имам късмета — мисли си. — Защо ми трябваше да обещавам точно това на Виня?“
— Извинете, госпожице — казва момчето. — Не искам да ви прекъсвам, но… м-мога ли да си вървя?
Шара го стрелва с яден поглед, после тиква чашата с кафе в ръката му.
— Вземи. На теб ще те свърши повече работа, отколкото на мен.
