Бяхме на няколко метра от тях, но Бронуин улови мен и Ема и ни накара да спрем.
— Престани веднага! Спри, чуваш ли? — крещеше Каул с изкривено от болка лице, докато ледът вече се покачваше нагоре по гърдите и раменете му. След няколко секунди ръцете му също щяха да са обледени.
Алтея не спря.
И тогава Каул го направи — заби висулката в гърба ѝ. Тялото ѝ се изпъна от болка, от гърлото ѝ се изтръгна стон. Мис Рен се втурна към тях, крещейки името на Алтея, докато ледът, който бе покрил почти цялото тяло на Каул, започна много бързо да отстъпва. Когато мис Рен стигна при тях, той бе почти освободен от ледената хватка. Ала сега вече ледът се топеше навсякъде — той изтъняваше и се отдръпваше с бързината, с която угасваше животът на Алтея — ледът на тавана капеше и се стичаше с бързината, с която изтичаше нейната кръв. Мис Рен я взе на ръце, но тялото на момичета бе отпуснато, почти безжизнено.
Бронуин скочи на масата, стисна Каул за гърлото с едната ръка, а с другата изби висулката. Чувахме как ледът на етажите под нас също се топи, скоро след това той освободи и прозорците. Изтичахме да погледнем през тях и видяхме, че водата от долните етажи се излива на улицата, където войници със сиви униформи се катереха по уличните стълбове и се хващаха за пътните знаци, за да не бъдат отнесени от ледените потоци.
Сетне чухме обувките им да тропат по стълбището под нас, други се спускаха от покрива и след миг те нахлуха с викове и насочени оръжия. Някои от мъжете имаха прибори за нощно виждане и всички бяха въоръжени до зъби — малки автомати, пистолети с лазерен прицел, армейски ножове. Бяха нужни трима, за да освободят Каул от хватката на Бронуин, дребният мъж едва си поемаше дъх през полусмачканата трахея, въпреки това посочи с ръка и изхриптя:
— Хванете ги и бъдете груби!
Мис Рен крещеше, молейки ни да се подчиним: „Направете каквото ви казват, инак ще ви наранят!“ — но самата тя не искаше да пусне тялото на Алтея и с това ги принуди да го изтръгнат от прегръдките ѝ и да я повалят с ритници на земята. Един от войниците стреля с автомат в тавана, за да ни изплаши. Когато видях, че Ема се готви да направи огнена топка с ръце, аз я улових за китката и я помолих да не го прави: „Недей, моля те, те ще те убият!“ — а после някой ме удари с приклад в гърдите и аз паднах, изгубил дъх, на пода. Един от войниците завърза ръцете ми отзад.
Чух ги да ни броят, Каул изреждаше имената ни, за да се увери, че няма да пропуснат Милърд — защото, разбира се, след като бе прекарал три дни с нас, той ни познаваше и знаеше всичко за нашата група.
Изправиха ме на крака и после ни изблъскаха всички през вратата към коридора. До мен се препъваше Ема с окървавена коса и аз прошепнах:
— Моля те, прави каквото ти казват.
Макар с нищо да не го потвърди, аз знаех, че ме е чула. Лицето ѝ все още бе изкривено от гняв, но там се виждаше още изненада и вероятно съжаление за всичко, което току-що се бе случило.
Стълбището и долните етажи вече бяха залети от стичаща се вода, истински водовъртеж от прииждащи вълни. Единственият възможен път бе нагоре. Заблъскаха ни по стъпалата и през една врата излязохме на ярка слънчева светлина — бяхме на покрива. Всички бяхме мокри, премръзнали и изплашени.
Всички освен Ема.
— Къде ще ни водите? — попита тя.
Каул застана до нея и се ухили, докато един войник ѝ поставяше белезници.
— На много специално място — каза ѝ той, — където няма опасност да се изгуби и капчица от безценните ви чудати души.
Тя потрепери, той се изсмя и се обърна, протегна ръце над главата си и се прозя. От лопатките му щръкнаха чифт топчести издатини, като подрязани крила, единственият външен признак, че този дълбоко покварен човек имаше някаква връзка с имбрин.
От покрива на съседната сграда долетяха викове. Още войници. Опъваха въжен мост между двете сгради.
— А какво да правим с мъртвото момиче? — попита един от войниците.
— Жалко наистина, каква загуба — поклати глава Каул и изпръхтя от досада. — С радост бих погълнал душата ѝ. Душите на чудатите нямат собствен вкус — продължи той, обръщайки се към нас. — Консистенцията им е желатинова и пастьозна, но когато се примеси с майонеза и се намаже на бяло хлебче, става доста приятна.
Той се изсмя отново, този път силно и продължително.
Докато ни отвеждаха един по един по тясното поклащащо се мостче, усетих познатото свиване на вътрешностите — слабо, но набиращо сила. Размразеният гладен възвръщаше бавно живота си.
Десет войници ни изведоха от примката пред дулата на оръжията си — покрай карнавалните шатри, по алеята между сергиите с гърлестите продавачи и сновящите деца, през стаята за преобличане, натъпкана със закачалки, и надолу по тунела на железницата. Войниците ни ръчкаха в гърбовете и ни нареждаха да мълчим (макар че никой не бе произнесъл и думичка от доста време насам), да си държим главите наведени и да се движим в колона, ако не искаме да получим куршум.
