В мига, когато връзката между тях бе прекъсната, те нададоха писък, толкова силен, че се вдигна вятър. Мощното течение се понесе през станцията като торнадо от чиста енергия, издуха назад Ема и мен и строши очилата на войниците. Звукът продължи да набира сила и височина и скоро достигна регистри, от които долавях само едно постоянно ееееееееееееееееее…
Видях, че прозорците на влака се сипят долу, светещите надписи премитаха и угаснаха, фосфоресциращите тръби експлодираха и след миг ние потънахме в непрогледен мрак, след което блеснаха и замигаха в истерично темпо аварийни светлини.
Бях паднал по гръб, от удара почти не можех да си поема дъх, ушите ми пищяха. Нещо ме дръпна назад за яката, встрани от влака, и не помня кога успях да се обърна на четири крака и да започна да се съпротивлявам. През пищенето на ушите се промъкна нечий глас, който викаше: „Не спирай, движи се!“.
Почувствах нещо студено и влажно на тила си, сетне отново ме задърпаха и ме вкараха в телефонна кабина. Ема също беше там, свита на кълбо в ъгъла, в полусъзнание.
— Свий си краката — нареди познат глас и зад гърба ми се появи някакво космато туловище с издадена муцуна и увиснала долна челюст.
Кучето. Адисън.
Свих крака, за да се побера в кабината, възвърнал самообладание колкото да се движа, но недостатъчно, за да говоря. Последното, което видях при едно от тези мъчителни червени премигвания, бе как натикват мис Рен във вагона и вратите се затварят — зад разбитите прозорци бяха всички мои приятели — под дулата на автомати, заобиколени от мъже с бели очи.
Влакът изрева в мрака и изчезна.
Събудих се от език, ближещ лицето ми.
Кучето.
Вратата на кабината бе затворена и ние тримата седяхме притиснати вътре.
— Ти припадна — съобщи кучето.
— Откараха ги — промълвих с мъка.
— Да, но не бива да оставаме тук. Те ще се върнат за теб. Трябва да вървим.
— Съмнявам се, че имам сили да се изправя.
Носът на кучето бе порязан, едното му ухо висеше безпомощно. Каквото и да бе правило тук, то също бе преминало през онзи ад.
Нещо ме гъделичкаше по крака, но бях твърде уморен, за да погледна какво е. Главата ми тежеше като канара.
— Не заспивай отново — предупреди ме кучето, после се обърна към Ема и започна да ближе лицето ѝ.
Отново онова гъделичкане. Този път се извъртях и посегнах с ръка.
Беше моят телефон. Моят телефон вибрираше. Не можех да повярвам. Извадих го от джоба. Батерията бе почти на нула, сигналът едва доловим. На екранчето пишеше: Татко (177 пропуснати повиквания).
Ако не бях толкова замаян, навярно нямаше да се обадя. Всеки момент на станцията можеха да се върнат мъже с оръжия и да ни довършат. Крайно неудобно време за разговори с баща ми. Но аз не мислех ясно и тъй като телефонът ми звънеше, старият павловски инстинкт ме подтикна да отговоря.
Натиснах копчето за отговор.
— Ало?
Сподавен вик на другия край. После:
— Джейкъб? Ти ли си?
— Аз съм.
Сигурно съм звучал ужасно. Гласът ми беше прегракнал и едва шепнех.
— О, боже, о, боже, о, боже — заповтаря баща ми. Не беше очаквал да отговоря, сигурно вече ме е смятал за мъртъв, но се обаждаше по някакъв машинален инстинкт, който не можеше да изключи. — Аз не зная… къде си… какво стана… къде си, синко?
— Добре съм — отвърнах. — Жив съм. В Лондон.
Не зная защо му казах последното. Предполагам, че съм му дължал поне частица от истината.
После той явно отдели ухо от слушалката, защото го чух да казва на някого друг:
— Джейкъб е! Той е в Лондон! — Сетне пак на мен: — Мислехме, че си мъртъв.
— Зная. Искам да кажа, не съм изненадан. Съжалявам, че заминах по този начин. Надявам се да не съм ви изплашил прекалено много.
— Изплаши ни до смърт, Джейкъб. — Баща ми въздъхна, протяжен и разтреперан звук, който звучеше едновременно като облекчение, отчаяние и недоверие. — С майка ти също сме в Лондон. След като полицията не успя да те открие на острова… както и да е, това няма значение, кажи ни само къде си и ще дойдем да те вземем!
Ема се размърда. Отвори очи, погледна ме замаяно, сякаш се намираше дълбоко в себе си и надничаше иззад километри мозък и плът. Адисън каза:
— Добре, много добре, сега остани с нас — и започна да ѝ ближе ръката.
— Не мога да се върна, татко — продължих разговора по телефона. — Не искам да те забърквам в това.
— О, боже, знаех си. Вземаш наркотици, нали? Виж, с когото и да си се забъркал, ние можем да ти помогнем. Няма да замесваме полицията. Просто искаме да се върнеш.
За миг светлините в главата ми угаснаха и когато се върнаха отново, почувствах толкова силна болка в стомаха, че изпуснах телефона.
Адисън вдигна рязко глава към мен.
— Какво има?
Това беше моментът, в който видях един дълъг черен език да се притиска към външната страна на стъклото. Към него бързо се присъедини втори, после и трети.
Гладният. Размразеният гладен. Беше ни проследил.
Кучето не го виждаше, но с лекота можеше да разчете какво става по изражението ми.
— Някой от тях, нали?
Произнесох безгласно „да“ и Адисън се сви в ъгъла.
— Джейкъб? — слабият глас на баща ми от телефона. — Джейкъб, там ли си?
