Езиците започнаха са се увиват около кабината, сякаш ни обкръжаваха. Не знаех какво да направя, а само че трябва да направя нещо, затова свих крака, подпрях се с длани на стените и се надигнах.
И ето че се озовах лице в лице с него. Езиците стърчаха от разчекнатата му черна уста. Очите му бяха черни и ронеха черни сълзи, докато ме гледаха, на сантиметри от другата страна на стъклото. Гладният издаде нисък, гърлест звук, който накара стомаха ми да се обърне наопаки, и аз почти поисках чудовището да ме убие, за да се освободя от тази мъчителна болка.
Кучето излая в лицето на Ема.
— Събуди се! Трябваш ни, момиче! Направи твоя огън!
Но Ема не можеше нито да говори, нито да стане и ние бяхме сами в цялата станция, ако се изключеха две жени с шлифери, които бавно отстъпваха, стиснали гнусливо носове заради вонята на гладния.
И после кабината — цялата кабина заедно с нас — се люшна на една страна, после на друга и аз чух как болтовете, с които бе прикрепена за пода, скърцат и се късат. Гладният ни повдигна бавно от земята — първо на десет сантиметра, на трийсет, на шейсет, — за да ни удари отново, разбивайки стъклата, които се посипаха върху нас.
Сега вече нямаше нищо между него и мен. Нито сантиметър стъкло. Езиците му се мушнаха в кабината, усукаха се около ръката ми, около кръста, после около шията и притискаха все по-силно и по-силно, докато вече не можех да дишам.
Вече не се съмнявах, че ще умра. И тъй като бях мъртъв и нищо не можеше да се направи, спрях да се съпротивлявам. Отпуснах всички мускули, затворих очи и се отдадох на болката във вътрешностите си, която разцъфна като хиляди фойерверки.
Тогава се случи нещо странно — болката изчезна. Всъщност се премести и се превърна в нещо друго. Аз влязох в нея, тя ме обгърна и под клокочещата ѝ повърхност открих спокойствие и тишина.
Шепот.
Отворих отново очи. Гладният беше застинал неподвижно и ме гледаше. Отвърнах безстрашно на погледа му. Зрението ми бе влошено от липсата на кислород и пред погледа ми танцуваха черни петна, но не усещах болка.
Хватката на шията ми отслабна. Поех си дъх, за пръв път от няколко минути, дълбоко и спокойно. А след това шепотът, който открих в себе си, се премести от стомаха през гърлото до устните и се превърна в звук, който не наподобяваше някакъв език, ала въпреки това вътрешно разбирах значението му.
Назад.
Дръпни се.
Гладният прибра езиците си. Гаврътна ги в зейналата си паст и тракна с челюсти след тях. Наклони леко глава — жест, който почти наподобяваше подчинение.
А след това седна.
Ема и Адисън ме гледаха от пода, изненадани от внезапното ми спокойствие.
— Какво стана? — попита кучето.
— Отиде ли си?
— Не, но вече няма да ни нарани.
Кучето не попита откъде го зная, само кимна, успокоено от увереността в гласа ми.
Отворих вратата на кабината и помогнах на Ема да стане.
— Можеш ли да вървиш? — попитах я. Тя ме прегърна през кръста, опря се на мен и двамата пристъпихме. — Няма да те оставя — рекох. — Каквото и да смяташ.
— Обичам те, Джейкъб — прошепна тя в ухото ми.
— Аз също те обичам — отвърнах шепнешком.
Наведох се и вдигнах телефона.
— Татко?
— Какъв беше този шум? Кой е с теб?
— Тук съм. Всичко е наред.
— Не, не е. Стой където си.
— Татко, трябва да вървя. Съжалявам.
— Почакай. Не затваряй. Джейк, ти си объркан.
— Не. Аз съм като дядо. Имам това, което имаше той.
Пауза, после:
— Моля те, ела си у дома.
Поех си дъх. Имаше толкова много неща, които да му кажа, и толкова малко време. Това щеше да свърши работа:
— Надявам се, че ще мога някой ден да се върна у дома. Но преди това трябва да свърша някои неща. Искам само да знаеш, че ви обичам с мама и не правя това, за да ви причиня болка.
— Ние също те обичаме и ако е заради наркотици, или каквото е там, да знаеш, че не ти се сърдим. Ще ти помогнем да си стъпиш на краката. Както казах, сега си объркан.
— Не, татко. Аз съм необикновен.
След това затворих телефона и говорейки на език, който не знаех, че зная, наредих на гладния да стане.
Послушен като сянка, той се изправи.
