Ема се изправи. Явно се готвеше да каже нещо — да ни ободри, надявах се, да ни върне в играта с някоя вдъхновяваща реч, — но не можеше да намери подходящите думи. Вместо това изхълца, олюля се и се отдалечи. Повиках я, но тя не спря. Останалите я гледаха мълчаливо, стъписани от ужасните новини, както и от безпомощния, потиснат вид на Ема. Беше останала силна пред лицето на толкова много страшни премеждия, та някак си се бяхме изпълнили с увереността, че е несъкрушима. Може и да беше чудата, но тя бе също и човек.
— Мистър Джейкъб, най-добре я върнете — рече ми Бронуин. — Не бива да оставаме тук твърде дълго.
Когато застигна Ема, тя стоеше близо до края на платото, загледана към местността в подножието и гората, спускаща се към далечната равнина. Чу ме, че идвам, обърна се и ме погледна.
Застанах до нея и потърсих в съзнанието си нещо, с което да я утеша.
— Зная, че си изплашена и… виж, три дни не са чак ужасно много… ние…
— Два дена — поправи ме тя. — Може би два дена. — Устните ѝ трепереха. — И това дори не е най-лошото.
Облещих се.
— Че кое може да е по-лошо?
Очевидно се бореше със сълзите, но сега, в един кратък миг на слабост, тя изгуби тази борба и се разрида. Свлече се на земята, докато хълцаше, напълно победена от нещастието. Коленичих, прегърнах я през рамо и я притеглих към себе си.
— Съжалявам — прошепна тя и го повтори три пъти с дрезгав и пресипнал глас. — Не биваше да оставаш. Не трябваше да ти позволявам. Но бях такава егоистка… такава ужасна егоистка!
— Не го казвай — отвърнах. — Тук съм — тук съм и няма да ида никъде другаде.
Ала това само я разплака още повече. Опрях устни на челото ѝ и я целувах, докато бурята поотмина и риданията ѝ се уталожиха до хлипане.
— Моля те, говори с мен — подканих я аз. — Кажи ми какво те безпокои.
След около минута тя се изправи, изтри очи и се опита да се успокои.
— Надявах се, че няма да се наложи да го казвам — поде. — Че няма значение. Помниш ли, когато ти споменах — в нощта, преди да решиш да дойдеш с нас, — че може би няма да можеш никога да се върнеш у дома?
— Разбира се, че помня.
— До този момент не знаех колко вярно е било това. Джейкъб, мой скъпи приятелю, боя се, че заради мен си обречен на един кратък живот в умиращ свят. — Тя си пое треперливо дъх и продължи: — Дойде при нас през примката на мис Перигрин, а това означава, че само мис Перигрин и нейната примка могат да те пратят обратно. Но примката ѝ я няма вече — а дори да съществува, скоро ще изчезне, — което прави мис Перигрин единствената ти възможност за връщане. Ала ако тя никога повече не стане човек…
Преглътнах мъчително, с внезапно изсъхнало гърло.
— Тогава ще остана завинаги в миналото.
— Именно. И единственият начин да се върнеш обратно във времето, което познаваш, е да го чакаш — ден след ден, година след година.
Седемдесет години. Дотогава родителите ми и всички, които познавам и на които държа, ще бъдат мъртви, както и аз ще съм отдавна умрял за тях. Разбира се, ако оцелеем в премеждията, които ни предстоят, бих могъл да навестя родителите си и по-рано, веднага щом се родят например — но какъв смисъл в това? Те ще са деца, чужди хора за мен.
Запитах се кога моите родители от настоящето ще се откажат да ме издирват. Каква история ще приемат, за да обяснят изчезването ми? Че съм избягал? Изгубил съм разсъдък? Хвърлил съм се в морето от някоя пропаст?
Дали ще ми устроят погребение? Ще ми купят ли ковчег? Ще изпишат ли името ми на надгробната плоча?
Бях се превърнал в загадка, която никога няма да решат. Рана, която никога не ще заздравее.
— Съжалявам — повтори Ема. — Ако знаех, че състоянието на мис Перигрин е толкова тежко, нямаше да те моля да останеш. Настоящето не означава нищо за нас. То ще ни убие, ако останем в него твърде дълго! Но ти — все още имаш свое семейство, живот…
— Не! — почти извиках и плеснах с длан земята, за да прогоня самосъжалението, което вземаше връх в съзнанието ми и заплашваше да замъгли мислите ми. — Всичко това вече го няма. Аз избрах да бъде така.
Ема сложи ръката си върху моята и продължи нежно:
— Ако това, което животните казват, е истина и всички наши имбрини са били отвлечени, тогава скоро и това настояще ще престане да съществува. — Тя взе шепа пръст от земята и я остави на вятъра да я разпилее. — Без имбрини да ги поддържат, примките ще се разпаднат. Гадините ще използват имбрините, за да дублират проклетия си експеримент, и пак ще се повтори 1908-а — и тогава или ще се провалят и светът ще се превърне в димящ кратер, или ще успеят, ще станат безсмъртни и ще бъдем управлявани от чудовища. И в двата случая ни чака участта на изчезващите чудати животни! А ето че въвлякох и теб в тази безнадеждна бъркотия — и за какво?
— Всичко се случва с причина — рекох.
Не можех да повярвам, че съм произнесъл тези думи, но веднага щом излязоха от устата ми, усетих истината в тях да вибрира като камбана.
