— Ако опитаме това — продължи Ема, — напълно възможно е да изгубим мис Перигрин. Това е неоспоримо. Но ако не опитаме, ако не тръгнем, няма съмнение, че ще я изгубим. След като си изяснихме този въпрос, всеки от вас може да вземе решение да остане. — Имаше предвид Хорас и ние го знаехме. Той бе втренчил поглед в земята. — Можете да останете тук, където е безопасно, и по-късно, когато решим въпроса, ще дойдем да ви вземем. Няма нищо срамно в това.
— В името на лявата ми камера! — възкликна Хорас. — Ако се скрия сега, няма да мога да живея със себе си.
Дори Клеър отказа да бъде оставена.
— Прекарах осемдесет години от досадно хубави дни — заяви тя, надигайки се на лакът от сянката, където бе спала допреди малко. — Да остана тук, докато всички вие се забавлявате с нови приключения? В никакъв случай! — Но когато се опита да се изправи, тя установи, че не може, закашля се и легна отново, оплаквайки се, че се чувства замаяна. Макар че водата от мръсно пране, която изпи, бе свалила температурата донякъде, нямаше никакъв шанс да измине пътя до Лондон — нито днес, нито утре и със сигурност не навреме, за да помогне на мис Перигрин. Някой трябваше да остане, докато Клеър се възстановява.
Ема попита за доброволци. Олив вдигна ръка, но Бронуин ѝ каза да забрави — беше твърде малка. После самата Бронуин понечи да вдигне ръка, ала размисли. Призна, че се разкъсвала между желанието да пази Клеър и чувството ѝ за дълг към мис Перигрин.
Инок сръга Хорас.
— Какво ти става? — ядоса се той. — Ето го големия ти шанс да останеш тук!
— Искам да участвам в това приключение, наистина го искам — настоя Хорас. — Но ще ми се също така да доживея сто и петия си рожден ден, ако това изобщо е възможно. Обещайте ми, че няма да се опитваме да спасим целия проклет свят?
— Искаме само да спасим мис Перигрин — увери го Ема. — Но не давам гаранции за ничий рожден ден.
Хорас като че ли беше доволен от отговора и ръцете му останаха отпуснати до тялото.
— Някой друг? — попита Ема и се огледа.
— Няма нужда — обади се Клеър. — Мога да се справя и сама.
— Изключено — възрази Ема. — Ние, необикновените, не изоставяме своите.
Фиона бавно вдигна ръка. Досега мълчеше и почти бяхме забравили, че е с нас.
— Фи, ти не можеш! — завъртя глава Хю. Изглеждаше обиден, сякаш като изрази желание да остане, тя го отхвърляше. Фиона го погледна с големите си тъжни очи, но ръката ѝ остана да стърчи.
— Благодаря ти, Фиона — рече Ема. — Ако имаме късмет, ще се върнем при вас до няколко дни.
— По волята на птицата — обяви Бронуин.
— По волята на птицата — повториха като ехо останалите.
Следобедът се изнизваше и се преливаше във вечер. След час в животинската примка щеше да се възцари мрак и обратният път надолу из планината щеше да е прекалено опасен. Докато се подготвяхме за тръгване, животните любезно ни предоставиха запаси от прясна храна и пуловери, изплетени от вълната на чудата овца, за която Деирдре се закле, че притежавала още по-необикновени способности, макар че не можа да си спомни точно какви.
— Мисля, че беше непроницаема за огън — или може би за вода. Да, те никога не потъват във вода, като онези спасителни жилетки. Или може би — уф, не зная, но във всеки случай топлят!
Благодарихме ѝ и ги прибрахме в сандъка на Бронуин. После дотича Грухчо с пакет, обвит в хартия и завързан с канап.
— Подарък от пиленцата — обясни Деирдре и намигна, докато тикаше пакета на Грухчо в ръцете ми. — Не го изпускай.
Някой по-умен човек на мое място вероятно щеше да помисли добре дали да взема експлозиви за едно такова пътуване, но всички ние се чувствахме уязвими и след като кучето и емурафата се заклеха, че ако бъдем предпазливи с яйцата, те няма да избухнат, ги загърнахме внимателно в пуловерите в сандъка на Бронуин. Сега поне нямаше да се изправим беззащитни срещу въоръжени мъже.
А след това се оказа, че сме почти готови, освен за едно — когато напуснем животинската примка, щяхме да сме точно толкова изгубени, колкото и при идването ни. Нуждаехме се от напътствия.
— Мога да ви покажа пътя, който ще ви изведе от гората — предложи Адисън. — Елате с мен на върха на кулата на мис Рен.
Мястото горе бе толкова тясно, че имаше място само за двама, ето защо отидохме аз и Ема, като се изкатерихме по траверсите, сякаш са стъпенки на гигантска стълба. Грухчо преодоля същото разстояние дваж по-бързо, като отнесе Адисън на върха под мишница.
Гледката отгоре бе смайваща. На изток горските склонове се простираха до широка пуста равнина. На запад, докъдето стигаше погледът, се виждаше само океан и един самотен кораб с вдигнати гигантски платна и сложен такелаж, който плаваше покрай брега. Така и не бях попитал коя е годината — 1492 или 1750? — макар че за животните това едва ли имаше значение. Това беше безопасно място, скрито от очите на хората, а годината би значела нещо само в човешкия свят.
