Границата полностью

сурова пустош. Подминаха черната черупка на тир и две коли, сблъскали се в сигурно

ужасна по онова време огнена топка, но с изключение на това магистралата беше

празна.

Малко след десет часа преминаха през центъра на градчето Монтичело, което

изглеждаше изоставено. Шосе 191 стана „Мейн стрийт“. Дейв огледа картата

извънредно внимателно и стигна до извода, че трябва да влязат в горския резерват

„Манти-Ла-Сал", който се намираше западно от Монтичело. Техният входен билет

беше второкласен път 101. Обветрен знак пред пощата на ъгъла на 191 и „Уест 200“

посочи на пътниците да завият за резервата. След още няколко минути „Уест 200“ се

превърна в „Абахо драйв“, която пък се прекръсти на 101 и започна да се катери към

гористите подножия.

По-голямата част от дърветата бяха потъмнели и мъртви. Борове и смърчове

стърчаха възлести и голи. През тях, докато продължаваха с изкачването, Оливия

мярна отляво надвиснал връх, увенчан с бял камък. Всички други наоколо бяха

покрити с кафяво одеяло от мъртви дървета.

- Виждаш ли го? - попита тя и посочи на Дейв.

- Да, забелязах го. Да е на десетина мили оттук. Не знам точно как, по дяволите,

се стига дотам, но изглежда обещаващо. Итън, това ли е върхът ти?

- Така мисля и аз - отвърна Итън. - Трябва да е той.

- Усеща космически кораб на седемдесет и две мили и проследяващо устройство

в открития космос, но не е сигурен дали това точно пред носа му е правилният връх,

или не - обади се Джеферсън. - Страхотно.

- Устройството не е в космоса - поправи го Итън. - Що се отнася до върха, познат

ми е само от картата на Дейв.

- Може и да няма път дотам - обади се Хана. Двигателят се давеше, а наклонът на

101 се увеличаваше. - В онази посока изглежда доста стръмно.

- Продължаваме напред, докато вече не сме в състояние да се движим - каза й

Дейв. - Тогава ще му мислим.

Пътят зави и планините се разкриха в цялата си прелест. Щяха да изглеждат

величествени, ако не бяха хилядите мъртви дървета. И определено онзи връх беше

единственият с бели скали в околностите. Малко по-късно пътят за кратко тръгна

надолу, все тъй заобиколен от болната гора от двете си страни, а после отново стигна

до нанагорнище и зави наляво.

- Едва се справяме - обяви Хана, но и без това всички можеха да усетят, че

автобусът се тресе в борбата си да се движи нагоре.

Шосе 101 зави отново, пак кривна на юг и започна дългото криволичещо

препускане надолу между подножията, от които растеше увенчаният с бяло връх.

Хана се опитваше да пипа спирачките колкото се може по-леко, но не трябваше и да

позволява на автобуса да излезе от контрол по време на спускането по този път.

- Може да подпаля феродото - притесни се тя. - И бездруго спирачките са зле, а

автобусът дърпа надясно.

- Добре се справяш - успокои я Дейв, но и той беше нащрек за мирис на изгоряло

- ако спирачките откажеха, чакаше ги зловещо спускане надолу.

След около четири мили 101 се изправи отново и се устреми на юг, успоредно на

увенчания с бяло връх. Всички пътници се озъртаха за път нагоре, но през

прозорците се виждаха само хиляди акри кафяви дървета, чието одеяло нарушаваше

единствено самото шосе.

- Не виждам начин да се приближим повече - каза Хана. Оттук нагоре ни очаква

зловеща разходка.

- Продължавай нататък - подкани я Дейв. - Може да има път от другата страна.

Изминаха още две мили. По-тесен път се отклони надясно от 101 и Дейв

предложи на Хана да тръгне по него. Отново започнаха да се изкачват, макар че се

насочваха по-скоро на северозапад и встрани от върха с белия венец. Дейв каза:

- Не съм сигурен, че това е пътят, но нека покараме по него известно време.

Бяха пътували над двадесет минути, привидно в погрешна посока, когато Хана

мерна черен път, който се отклоняваше наляво и по по-южен курс. Беше обкръжен

от мъртва гора и вероятно, когато дърветата са били зелени, се е забелязвал

извънредно трудно. Шофьорката намали скорост и спря автобуса близо до началото

на пътя.

- Какво ще кажете? Искате ли да опитаме по този? Може да ни заведе до

задънена улица, но може да ни закара и много по-близо.

- Аха. Нека пробваме!

Хана зави и така отново започнаха да се изкачват, вдигайки вихрушки прахоляк

зад гумите. Автобусът подскачаше по неравностите, от което всички настръхваха.

Няма и двеста ярда нагоре по черния път стигнаха до телена ограда с височина около

осем фута. Тя беше заметната с намотка бодлива тел и разцепваше гората и в двете

посоки, докъдето поглед стига.

На портата, на която висеше стабилен на вид катинар, имаше табела с надпис:

„ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, НЕ ПРЕМИНАВАЙ“.

Поседяха с работещ двигател.

- Какво ще кажеш, шефе? - попита Хана.

- Според мен е странно. Това е резерват. От къде на къде ще има частна

собственост в него?

- Не знам, но надписът твърди така.