не по-малко от другите, но забеляза и лека промяна в същността на мислите на
проповедника. Сега той не беше фокусиран само върху себе си - дверите на душата
му бяха открехнати леко, за да позволи в нея да навлязат загриженост за другите и
предстоящата мисия. И все пак... цял живот той бе познавал само егоизъм, станал
част от самото му естество. Използваше го и като меч, и като щит.
Номер 712 бучеше през сюрреалистичната красота на червени скални
образувания от камък, сякаш изваяни от извънземна ръка. В мъгливата далечина се
издигаха плата и планини на фона на сивкавата растителност. Итън се взираше в
околностите с интереса на всеки един турист. Наясно беше за размислите на Дейв
върху планетата, но не им беше обърнал особено внимание. Ако тези хора знаеха
какво е виждал на различни светове из космоса, щяха да бъдат изненадани от
разнообразието, но и уплашени, понеже животът на тази планета не беше еднакъв с
този на другите. Някои цивилизации бяха еволюирали в чисто мозъчна енергия,
други бяха анималистични и все още се сражаваха в калта на своето начало. Някои
бяха намерили пътя си към междузвездните полети и употребата на пространствени
портали, други живееха в пещери. Съществуваха величествени градове и благородни
управници, но и зловещи държави затвори и мъжки и женски същества, които водеха
битие на пиявици върху ръководените от тях общества. Сред звездите се срещаше
всичко - милиардократно. А езиците и математическите системи, модата и
забавленията, науките и търговията, привичките и митническите правила,
митологиите и ритуалите, сексуалните вариации, ражданията и смъртите... бяха
безброй.
Но сред цялото това разнообразие той беше самичък.
Рядко го призоваваха да се намесва, но всеки път се изправяше пред случай,
включващ смъртта на някой свят поради завладяването му. Понякога се случваше не
да го призове по-висшата сила, негов създател, а да получи вест чрез огромната
мрежа от информация, към която бе настроен, и да узнае за цивилизации в процес на
унищожение от други - или алчни, или пълни със завист, или обхванати от
религиозна треска. Разбираше, че не е призован да се меси във вътрешната политика
и прогреса на отделните светове, а по-скоро да ги спасява от разруха, причинена от
външна намеса. Горгоните и мъглявите, чиито истински имена бяха невъзможни за
произнасяне и разбиране от хората, от хилядолетия воюваха сред ненаселени
планети. Сраженията им се водеха в космоса сред мъртви парчета скала и на светове
от огън и пламък, но за цялото това време Земята беше първата завоювана от тях
населена планета. Точно през нея минаваше самообявената им граница между
териториите, които смятаха за свои.
Разрушаването на този свят не биваше да бъде позволено. И защо? Беше ли
толкова важен от гледна точка на по-великата сила, на която служеше
миротворецът? Той се замисли по въпроса, но не стигна до отговор. В мълчанието си
по-висшата сила на моменти можеше да бъде много загадъчна и извънредно
изнервяща за спокойната природа на Итън. Той не я разбираше, но това не се и
очакваше от него. Пътищата и плановете на по-висшата сила му бяха непонятни; той
представляваше малка част от масивната й мрежа, пред която се вцепеняваха дори
неговите мисловни процеси. Вършеше онова, за което е призован, макар на него да
оставаше да прецени курса на действие. Изпитание ли беше, както предположи
Дейв? Изпитание както за него, така и за волята на обитателите на този свят?
Нямаше как да узнае. Както знаеше, в действията на по-висшата сила се долавяше
намек за любопитство относно начините, по които се развиват цивилизациите, но
дори за него съществуваха множество загадки, които никога нямаше да му бъдат
разкрити.
Продължаваше да следи вражеските устройства. Това на мъглявите се
придържаше към горната граница на атмосферата. Горгонският боен кораб пазеше
дистанция от около седемдесет мили. Итън имаше усещането, че множество
горгонски и мъглявски очи са вторачени в автобуса, който полека напредваше по
шосето между препасани в дузини отсенки на червеното скали. Бояха се от него, но
държаха да го пленят. Сами щяха да избера времето и мястото.
От джоба на джинсите си Дейв извади многократно нагънатата и изцапана карта
на Юта, откъсната от пътния атлас. В района, към който се насочваха, имаше няколко
по-големи върха - трябваше сами да преценят кой от тях е Уайт Меншън, понеже
дълбоко се съмняваше, че ще намери табелка или знак.
Напредъкът им на юг беше бавен. Хана се страхуваше да насилва двигателя или
гумите, но поне с горивото бяха добре. Пътят току се изравняваше и после отново
поемаше нагоре по планинските склонове. И от двете им страни се простираше
