който отглеждаше поразително, когато човек наистина се замисли. Може би, когато
изгубиш нещо, каза си Дейв, то става много по-ценно. Формите на живот, които щяха
да умрат или да бъдат деформирани пол влиянието на извънземните отрови...
сигурно наброяваха хиляди видове. Така че дори Итън да спре войната - а Дейв не
можеше да си представи, че дори могъщо същество като него е способно на това, - то
какво ли бъдеще очакваше Земята? Та тя беше безкрайна, смазана руина. Светът
никога нямаше да успее да се възстанови.
Осъзна, че Итън е буден и се взира мълчаливо през прозореца. Ако извънземното
четеше мислите му, то не реагира.
„Той също не знае - помисли си Дейв. - Нали така?“
Не получи отговор.
„Може да си адски по-силен от нас и да знаеш тайните на вселената и всякакви
дивотии, от които на нас ни омекват коленната... но и ти не си уверен изцяло, нали?
Просто опипваш в тъмното също като обикновените хора. Като пътуването до
планината дори не знаеш какво има там, понеже в това изпитание за човечеството и
ти си сред изпитваните. Нима Животът представлява само това, Итън? Изпитание,
измислено от някакво извънземно, което смятаме за Бог? Човечеството хубаво би се
посмяло на тази шегичка, нали? Всички тези векове борба и нещастия, и трудности,
които хората са преодолели, а на последната порта ще узная дали са минали, или
учителят ги е скъсал.“
- Също и векове - внезапно се обади Итън - на изобретения, развитие и в много
случаи - гениалност. Расата ти сякаш винаги успява да намери път между
препятствията. Това е причината още да сте тук.
- Какво? - Джеферсън се пробуди и присви очи срещу утринното слънце. - Какви
ги дрънкаш?
Итън отвърна:
- Говорим си с Дейв.
- Аха - изсумтя пасторът, но изглеждаше озадачен, въпреки че не попита нищо
повече.
И другите започнаха да се събуждат. Итън забеляза, че тази сутрин очите на
Оливия са хлътнали и трескави. Тя още жалеше за Джон Дъглас и не можеше да
приеме факта, че си е отишъл. Жалееше също и за загубата на човешкото момче на
име Итън и може би то бе пробудило в нея майчински чувства, така че загубата й
беше двойно по-болезнена. Той не можеше да се преструва, че каквато и да е част от
момчето е оцеляла в сегашното му тяло. Какви успокоителни слова би могъл да
сподели с Оливия, така че тя да го разбере? Прецени, че е по-добре да не опитва и да
й позволи да тъжи колкото счете за необходимо.
Лека- полека след събуждането си всички се изредиха пред автобуса да се
облекчат - процес, който Итън вече беше наблюдавал през очите на момчето. Беше
интересно най-малкото защото, доколкото му беше известно, всички видове се
нуждаеха от освобождаване от отпадъците. Почти всички - полуживите и
полумеханични войници на расата, наричана от хората „мъгляви“, нямаха такава
нужда, те абсорбираха и рециклираха всички производни от хранителните вещества,
които ги задвижваха. Сещаше се и за още три такива цивилизации - все на машинна
основа, - но като цяло всички споделяха подобна нужда. Когато му дойде ред,
извънземният също взе участие в процеса.
След това тубата с вода обиколи всички. Итън в истинската си форма не се
нуждаеше от вода, но знаеше, че е важно, за да продължи това тяло да функционира.
Дейв отвори консерви със свинско с боб, буркан с фъстъчено масло и няколко стари
солени бисквити, с което закуската им приключи.
Слънцето се беше изкачило към осем часа, но оцветените в жълто облаци се
сгъстяваха и светлината отслабваше. Итън се опита да поговори с Ники - да я
успокои, доколкото му е по силите, но тя се извърна встрани и той осъзна, че се е
заел с безсмислена задача. Тя също трябваше да се справи сама с мъката си - в
мислите й се плискаше цял океан от мъка - и не беше във възможностите му да я
дари, с каквато и да е утеха. Намести се на седалката си, наясно, че всички в автобуса
се нуждаят от него и разчитат на способностите му, но въпреки това за тях
представлява странен нашественик и те всички, както Ники се бе изказала съвсем
вярно, са „ужасени“.
Най-накрая Дейв огледа отново пустата отсечка от шосе 191 и предложи:
- Хана, да потегляме.
Шофьорката им запали двигателя и насочи автобуса по рампата за слизане от
Междущатска 70 и по пътя към Уайт Меншън
- Итън - обади се Джеферсън. - Още ли ни следят?
- Проследяващото устройство на мъглявите е точно над нас. Горгонският кораб
е... - той се забави, за да го разгледа точно, пресмятайки разстоянието от
хармоничния му подпис. - Седемдесет и две мили източно от нас на височина... бих
казал... около 47-48 хиляди фута. Държи се на разстояние, но и не спира да следи
Джеферсън кимна, но не каза нищо друго. Итън знаеше, че и той се притеснява
