простена тихичко, все едно със стиснати зъби пищеше в дъното на душата си и този
звук почти я накара да извади мобилния си и да викне линейка, понеже никога, ама
никога не беше виждала мъжа си такъв.
Отмина още една дълга и ужасна минута, през която Дейв пушеше в мълчание и
Черил не посмя да се обади.
Водещият от CNN започна да говори с някакъв специалист по недвижимите
имоти за процентите на ипотеките и подобни щуротии и какво щяло да се случи, ако
едно или друго се промени и как ще се справят хората.
- Не знам какво се очаква да чакаме - сподели Черил.
Дейв потри челото си с длан. Връщаха му се откъслечни спомени и образи -
досущ голям, разбъркан пъзел в главата му - и някои части се наместваха незабавно,
но други не искаха да паснат. Гадеше му се, понеже стомахът му се преобръщаше, но
се боеше да изостави телевизора.
Тази част от новините свърши и водещият се захвана с антиправителствените
протести в Банкок, започнали миналата седмица и досега довели до трима загинали
и дванадесет ранени в сблъсъци на протестиращите с полицията. На екрана се показа
младеж със зализана назад коса и с очила с вид на аксесоар: беше нощ, зад него
светеха само няколко лампи. Дейв не знаеше с колко часа е напред Тайланд спрямо
Колорадо, но прецени, че там вече е на практика утре.
Младежът получи дежурния въпрос: „Каква е ситуацията там тази вечер,
Крейг?“.
Крейг започна да говори в микрофона си, но после спря; беше пребледнял като
мъртвец и очите му иззад очилата изглеждаха едновременно замаяни и ужасени.
Вдигна поглед към небето и след това отново се обърна към камерата, но внезапно се
чу тътен от два-три припокриващи се свръхзвукови удара и Крейг вдигна ръка, като
че да закрие лице от ужасната гледка.
- О, Исусе, Исусе! - Изплака той, кажи-речи избухна в ридания и изпадна
странешком от екрана, понеже камерата се отклони от него, за да огледа небето.
В началото не се виждаше нищо, освен мрак. Камерата се люлееше напред-назад,
достатъчно силно да докара на всички зрители морска болест. Намери нахапаната
луна и, както изглеждаше, светлините на преминаващ самолет.
- Очевидно си имаме ситуацийка - каза водещият от студиото със задавен, но
премерен и спокоен глас и с тон, какъвто сигурно всички в телевизиите са длъжни да
усвоят, за да успокояват страховете на зрителите си. - Има развитие. Може би чухме
бомбен взрив. Крейг, там ли си? Крейг?
Камерата подскачаше насам-натам, превръщайки светлините на нощния град в
размазани ярки панделки. Показа тайландци по улиците, някои събрани на групички
да си говорят, други кръжащи наоколо, сякаш току-що се бяха пробудили от лош
сън. Мъж, надянал домашен халат, профуча покрай камерата с викове и писъци,
вдигнал ръце във въздуха.
Крейг се върна пред обектива.
- Джим? - Заекна той. Говореше с британски акцент. Кичур черна коса се беше
освободил и висеше над едното му око. Джим, чуваш ли ме?
- Чуваме те, давай.
- Това е
Дейв отново си дръпна здравата от цигарата.
- Те не дойдоха! - задавено заяви Крейг. - Джим, те не дойдоха!
- Извинявай, не те разбрах! Какво каза?
- Не дойдоха! - повтори Крейг и сега вече наистина се разплака. - О, Христе...
Исусе! Не дойдоха... когато предишния път се появиха, аз стоях точно тук... точно тук,
на същото място. И сега чух тътена, но тях ги нямаше!
„Итън! - Помисли си Дейв. - Миротворецът. Извънземният склад за време в
лабораторията на С4. Проработил е. А той каза, че ще спре горгоните да не преминат
и ако те не дойдат, няма да се появят и мъглявите.“
- Джим, не си ли спомняш? - примоли се Крейг. Зад него по улицата се стрелна
кола, чийто шофьор дивашки свиреше с клаксона.
Екранът почерня.
Остана така може би шест секунди.
След това Джим, говорителят от CNN, се появи отново, потънал в разговор с
невидим събеседник от дясната си страна, но нямаше звук. Той сви рамене и разпери
ръце, сякаш казваше: „Аз нямам и грам шибана идея какво му става на Крейг“, а
после каналът включи реклама за „СейфЛайт - ремонт на автомобилни стъкла“.
Дейв погледна към жена си през мъглата от цигарен дим. Малката бръчка между
очите й му се стори дълбока цяла миля. Тъкмо щеше да я попита дали си спомня
нещо, но разбира се, тя не помнеше, понеже, ако помнеше, щеше да знае, че времето
се е върнало назад, даден им е втори шанс и горгоните няма да се появят. Може би те
се опитваха да преминат и това беше причината за шумовете над Банкок, само че се
удряха в защитната мрежа, създадена от миротвореца. Дейв си погледна часовника.
Беше 10:17. Те нямаше да дойдат, защото по това време сутринта на онзи трети април
Черил щеше да стои тук и да гледа първите аматьорски записи на излюпващите се от
взривовете горгонски кораби и после беше казала: „Мили Боже, трябва да приберем
момчетата!“.
Мобилният на Черил звънна.
- Звънят от училището! - каза тя и вдигна.
Дейв превключи на „Фокс Нюз“.
