- Седем мъртви и дванадесет ранени. Имам и шестима със счупвания. Джейн
Питърсън няма да преживее контузиите си. Мисля и че трябва да преместим трупа на
Мич Вандервиър колкото се може по-скоро, как смятате?
- Несъмнено - съгласи се Оливия.
Очите й бяха кръвясали и обградени с тъмни кръгове. Седеше зад бюрото в
апартамента си и беше наредила на плота проклетите жълти правителствени бланки
и няколко тънкописеца в черен кожен калъф. Беше извадила от най-долното
чекмедже на бюрото подаръка, който Винсент шеговито й беше поднесъл на
3
петдесетия и рожден ден преди четири години — топка „Магическата осмица“ с все
черното мастило вътре и плаващия в него икосаедрон. Беше я оставила на плота
пред себе си - просто частица от миналото. Частица, която е преминала през много
ужасии и битки, за да достигне до днешния ден. Беше и част от Винсент, и живота им
заедно, който сега приличаше на магическа измишльотина - време на радост, което
бе много трудно да си припомниш. Но „Магическата осмица“ връщаше капка от
усещането. Мъничка капчица. La parte mas pequena. Оливия не взимаше решения с
помощта на топката, по понякога... понякога си мислеше да опита, понеже нищо
чудно Винсент да успее да се свърже с нея, да я напътства и утешава през черното
мастило на неизвестността.
- Много харесвах Джейн - чу се да казва с безизразен глас. -Много мила жена. Да,
трябва да преместим тялото на Мич. Ще се погрижиш ли?
Последният въпрос бе предназначен за Дейв Маккейн, който се беше проснал на
оръфания кафяв диван и се взираше в пропукания таван. Поредицата странни
трусове бяха извадили душата на старите сгради. Част от стълбищата бяха
пропаднали, в източната стена имаше срутен участък, почти всички прозорци се бяха
счупили и се крепяха само на тиксото, а имаше и пропаднали покриви. Дейв вече
беше видял дузини пукнатини в стените на собствения си апартамент. Прецени, че е
само въпрос на време, преди проклетата сграда да се срути. Подът на спалнята му
така се беше килнал, все едно вървеше по палубата на кораб в открито море,
наклонен под опасен ъгъл от висока вълна.
- Ще се погрижа за това - рече безизразно.
По ризата и маскировъчните панталони на Джей Ди имаше петна и струйки
чужда кръв. Болницата - два апартамента с премахната междинна стена - се
намираше в най-долната сграда и разполагаше с персонал от две сестри, едната от
които беше работила като ветеринар във Форт Колинс, а другата - като зъболекарска
сестра в Бойзи, Айдахо, още като млада, преди около трийсет години. Наборът
медицински принадлежности се състоеше от лейкопласт в различни размери,
шишенца аспирин и седативи, дезинфектант, няколко гипсови бинта за счупени
крайници, няколко дървени шини и хирургически инструменти от рода на щипци и
форцепси, както и зъболекарско оборудване, имаше и няколко шишенца
болкоуспокояващи - „Демерол“ и „Викодин“.
- Трябва да преброим отново мунициите - допълни Оливия. Полагаше големи
усилия да говори с твърд и равен глас. В стаята освен Дейв и Джей Ди имаше още
трима души и всеки от тях споделяше част от отговорността за проследяването на
запасите и мунициите. - Проверете какво е останало на всички.
- Аз имам пет пълнителя - отвърна Дейв. - По трийсет и три патрона във всеки.
След това ме бройте празен - той седна на дивана и си свали бейзболната шапка.
Лицето му беше покрито с дълбоки бръчки, а очите му - мътни. - Не можем да
посрещнем второ подобно нападение. Този път бяха прекалено много. Ако трусовете
не бяха връхлетели... щяха да влязат вътре. Нямаше начин да ги накараме да си
плюят на петите.
- Трусовете - обади се Кармен Ниега, слаба латиноамериканка, служила преди
като данъчен адвокат в Денвър. Живееше с групата малко по-малко от четири
месеца, беше пристигнала с половин дузина други скитници. - Случвало ли се е
някога подобно нещо?
- Никога - отвърна Оливия.
Погледна към вратата, която зееше открехната, понеже вече беше невъзможно
да се затвори в изкривената рамка. Итън Гейнс беше на прага и надничаше в стаята.
Зад гърба му през гъстата супа на облаците започваха да се процеждат първите
мътни лъчи на жълтото утро.
- Добре ли си? - попита го Оливия.
Той кимна с безизразно лице. Косата и дрехите му бяха побелели от каменен
прах.
- Казах ти да се махаш от стената - изсумтя тя. Погледна към доктора. - Джон,
мисля, че е в шок. Виж дали...
- Не, не съм - отвърна Итън, преди Джей Ди да успее да заговори. Влезе в стаята,
провлачвайки леко крака, което му подсказа, че вероятно
да ви кажа. Да ви кажа на всички... - той се поспря, опитвайки се да се сети какво
точно се .... да сподели.
