видял да върви по протежение на басейна. Нещо повече, пукнатината следваше
маршрута ни Итън - басейнът се беше разчупил точно под мястото, от където мина
момчето.
Итън гледаше с натежали клепачи как водата продължава да приижда.
Чувстваше се много уморен и се унасяше в сън. „Така ли се усеща шокът?“ - запита се.
Гледаше как другите бързат да напълнят бутилките и кофите си, а след това усети, че
до него стои Дейв Маккейн и го зяпа втренчено, сякаш никога досега не го е виждал.
- Какво има? - попита Итън.
- Просто гледам - отвърна Дейв.
- Какво?
- Не знам все още - призна биячът и това беше самата истина.
Обърна се да иде в съсипания си апартамент и да донесе бутилките, с които
разполага. Все още му предстоеше и да се погрижи за погребението на Мич, както и
за останалите мъртъвци. Джон Дъглас реши, че е време да отведе очевидно
замаяното момче в болницата, да го натъпче с успокоителни и да го настани да
почива, а след това с помощта на сестрите да се погрижи за счупените кости и
другите контузии. Предстоеше му тежка сутрин... но пък те всички бяха тежки.
Оливия излезе от басейна и помоли няколко души да измислят навес, с който да го
пазят от дъжда, но още докато предлагаше идеята, се замисли за намаляващите
запаси от храна и муниции, повредените стени и нарастващите орди сиваци. „Пантър
Ридж“ нямаше да удържи още дълго дори с неограничен запас чиста вода. Тя вдигна
поглед към мътножълтите облаци на утрото. Там, някъде във висините и навсякъде
около останките на света, мъглявите и горгоните все още се биеха. Може би войната
им беше безконечна, каза си Оливия - или поне щеше да се окаже война, която тя,
пък сигурно и никой друг от защитниците на „Пантър Ридж“ нямаше да проследи
докрай. Промърмори под нос:
- Добре...
Имаше толкова много работа и толкова много грижи. Не можеше да се пречупи
точно в тази мъглива жълта утрин. Басейнът се пълнеше със съкровище от прясна
вода. Това си беше същинско чудо, нали? Просто малко езеро надежда, което с всеки
изминал миг ставаше по-дълбоко.
- Добре! - Повтори Оливия, понеже думата й прозвуча хубаво и силно.
А след това обърна гръб на басейна и отиде да потърси собствените си бутилки, в
които да събере малко от течното чудо.
За погребенията на мъртъвците се погрижи отряд, в чийто състав влизаше и Дейв
Маккейн. Колкото и да си мислеше, че са свикнали с тази задача, не бяха. Дейв
работеше усърдно и равномерно и не говореше с никого от останалите, а когато
запълниха новите гробове, запали цигара и отиде до басейна да пуши на спокойствие
и да гледа как бълбука водата. Харесваше му издаваният oт нея звук, напомняше му
песента на поток, който препуска през смълчана гора. Бяха му останали шест цигари
и ползваше последната си запалка „Бик“. „И без това е гаден навик“ - помисли си. Вce
щеше да се наложи да ги откаже. Нисък тътен от буря отекна и облаците високо горе.
Или беше гръмотевица, или едната страна е отбелязала точка срещу другата.
В болницата Итън спеше в затъмнена стая в прегръдките на две капсули
4
залеплон . В съседното помещение Джон Дъглас и двете сестри се занимаваха с
ранените. Утрото полека-лека напредваше. С него - и ремонтът на срутилата се
наблюдателна кула, както и на източната стена, тук и там работниците се захващаха
да запълват с допълнителни камъни и хоросан увредените места и по другите стени.
Слънцето си оставаше бледа мазка в небосвода. Около обед заваля лек дъждец, но по
това време зеленият брезентов навес вече беше опънат на дървена рамка над
басейна, който продължи да се пълни от подземния извор.
В апартамента си Дейв Маккейн позяпа изсипалите се от пропукания таван над
леглото му тръби и безжизнените кабели и накрая пресече килнатия под до килера,
за да извади оттам спалния си чувал. Свали си обувките и бейзболната шапка,
разгъна чувала на сивия си диван и се напъха в него. Час след опита си да поспи
малко все още беше буден и размишляваше.
Беше въведен в тежкия живот на фермерите от родители с искрена вяра в Бога,
Дявола и гордостта от добре свършената работа. Години наред се бе трудил на
семейните царевични и соеви ниви. Когато горгоните се появиха точно след десет
нула нула заранта на трети април, той се обади на майка си и баща си във фермата
недалеч от Сидър Рапидс, Айова, да им каже, че те с Черил и момчетата ще дойдат
след няколко дни, че всичко ще се оправи и не настъпва краят на света и да, голяма
лудница е и е страшно донемайкъде, но военните ще се погрижат за тази работа.
След това CNN показа самолети, които избухваха в пламъци и падаха като сухи
листа, и ракети, които се взривяваха, след като са улучили защитаващото корабите на
пришълците силово поле, и президентът в Овалния кабинет обясняваше на всички
