вид на готов за нещо, но тя нямаше представа за какво. Изглеждаше нетърпелив.
Пристъпи от крак на крак и й се стори притеснен като кон, доловил, че е негов ред за
клане.
- Да повървим заедно - рече Оливия и тръгна напред.
Все още куцаше леко и под крачола имаше превръзка на коляното, но иначе
беше добре - ако не броим кошмарите, които прекъсваха нощния й сън след онази
сутрин в библиотеката. Неведнъж се будеше обляна в студена пот, докато откъм
строшения под срещу нея се юрваше вълна мутирала плът и щракащи зъби, и в тези
кошмари Дейв Маккейн го нямаше да й помогне.
Итън тръгна редом с нея и забеляза накуцването.
- Джей Ди каза, че си си ударила коляното.
- Нищо ми няма. Трябва да ходя, за да поддържам кръвта в движение.
Бяха изминали само няколко крачки, когато сияйна и яркосиня следа разряза
небето над „Пантър Ридж“. Леталото беше на може би четири-петстотин фута
височина и се движеше с огромна скорост, но безшумно. Итън и Оливия проследиха
как изчезна в облаците. След приблизително три секунди се разнесе слаб тътнеж,
който се усилваше все повече и повече и прерасна във високочестотен писък, който
нямаше да остави спящи в комплекса, и внезапно от висините изхвърча червена и
пулсираща сфера с огнено хало, която се стрелна след синьото летало. Тя също бързо
изчезна от поглед.
- Размърдали са се тази нощ - отбеляза безизразно Оливия.
Видя свещи и маслени лампи да се насочват към останките от прозорците в
комплекса. Тази нощ нямаше да се спи повече. Много пъти бяха виждали в небето
сражаващи се светлини, бяха чували и виждали и далечни експлозии, и неземните
отзвуци на задействаните извънземни оръжия, но как може човек да свикне с такова
нещо?
- Хайде да продължим разходката - каза тя на Итън, тъй като и двамата се бяха
спрели да наблюдават бързия и смъртоносен спектакъл. След още малко продължи:
- Добре, по повод Уайт Меншън...
- Трябва да отида там - в гласа му не се долавяше колебание. - И то скоро.
- Добре... - Оливия се почуди дали блясъкът в очите на момчето не означаваше,
че бълнува. - Как смяташ да се добереш дотам? Пеша?
- Твърде много време ще отнеме... - Итън се замисли за момент и след това
добави току-що хрумналата му мисъл, която повече му приличаше на спомен... или
на нечий друг глас, който му и е споделил. - Трябва скоро да стигна дотам, иначе
може да изпуснем възможността.
-
възможност имаш предвид?
Той отвори уста, сякаш се канеше да заговори, но нямаше представа какво точно
ще каже. Нямаше избор, освен да се довери на силата, която го ръководеше и която
се опитваше да го привлече - или изтика - на това опасно и може би налудничаво
пътешествие. Отвори уста, но преди от нея да излезе и дума, в небето над „Пантър
Ридж“ се стрелна цвърчащ, нагрят до бяло предмет, последван от още цял орляк, и
внезапно дузини от апаратите на пришълците, издаващи звук като мазен бекон на
скара, нашариха небето с щрихи и оставяха следи, които изгаряха очите. Високо в
облаците се разнесоха тътнежи и мълнии, последваха проблясък и гърмеж, но
мълниите бяха в червено и синьо, а тътенът - досущ като басовия рев на океански
вълни, нахвърлящи се върху назъбен бряг... Все по-силен и по-силен. И все по-шумен
и по-шумен.
- Исусе! - прошепна Оливия, вперила очи в небето.
До нея Итьн се напрегна целият и сърцето му се разтупка. Помисли си, че го
болят дробовете, и трябва да спомене за това на доктора, но в следващия миг си
помисли: „Твърде късно... Твърде късно...“. Сякаш от огромна, неизмерима далечина
се чу да казва на глас:
- Твърде късно.
- Какво? - попита го Оливия разтреперана. Момчето не отговори и тя повтори
въпроса си: - За какво е късно?
От облаците се спускаше чудовище.
Итън прецени, че е близо два пъти по-голямо от горгонския кораб, който беше
видял унищожен насред калното поле. Имаше същата триъгълна форма, със същите
шарки на древно чудовище в кафяво, жълто и черно, но не беше еднакво с
предишното, понеже всеки техен кораб беше различен. Тънкото като бръснач летало
нямаше отвори или врати и шест от осемте електриково сини сфери, които пулсираха
под корема му, бяха изгаснали. Дузини кълба от нажежена до бяло енергия го
нападаха от всички страни и сферите се опитваха да взривят колкото се може повече
от тях, но онези, които преминаваха защитната му линия, оставяха във
влечугоподобната му кожа горящи дупки с червени ръбове. Във въздуха се долавяше
миризма на електричество и изгоряло месо, което е гнило с дни, преди да бъде
сложено на грила. Вонята беше тежка като на взривени с пиратки гърмящи змии,
оставени да се разлагат под августовското слънце.
