но докато се занимаваше с него, в тъмните усои на апартамент 278 с пушка си издуха
мозъка жена на средна възраст, била преди художничка в Лавленд. Работата по
укрепване на стената продължаваше - тя никога не спираше. От поста си при
картечниците горе в кулите нощната смяна забеляза далечните проблясъци или на
светкавици, или на двете раси, воюващи за границата.
В тази същата нощ Итън Гейнс обиколи периметъра, потънал в мисли. Уайт
Меншън го претегляше все по-силно и му беше трудно да заспи. Комплексът тънеше
в тишина - по негово предположение минаваше два сутринта. Малцината будни
обикаляха сами или се събираха да поговорят на малки групички. Итън видя жена,
която хлипаше, положила глава на рамото на някакъв мъж с изпито, уморено лице и
невиждащи очи. Видя тийнейджърка, легнала на земята и втренчена в небето, сякаш
се опитва да разгадае тайните на вселената. В това занятие допълнително я
затрудняваше фактът, че носи черна превръзка на лявото си око, но пък беше
украсена с малки изкуствени скъпоценни камъчета. Беше горе-долу на неговата
възраст, предположи Итън, с руса коса и хубавичко овално лице с малка трапчинка
на брадичката. Трябва да беше на шестнайсет-седемнайсет, заключи той. Подмина я,
а тя дори не го погледна - беше се съсредоточила върху звездите, които слабо
мъждукаха през плъзналите в мрака облаци. Итън видя и кръг от близо дузина души,
коленичили в тревата със сведени глави и здраво стиснати очи, сякаш това щеше да
подсили молитвите им - нямаше да се учуди, ако се окажеше, че стоят да се молят тук
по цяла нощ.
И това го накара да си зададе въпроса: защо Бог не се намесваше да оправи този
хаос?
Дали горгоните и мъглявите бяха създадени от този Господ, на когото тези
същите хора трескаво се молеха? Дали Бог предпочита една цивилизация пред друга,
или всичко случващо се е резултат от хвърлянето на небесния зар?
„Уайт Меншън - помисли си Итън. Бялото имение го преследваше денонощно,
намесваше се в и бездруго оръфания филм на неговия живот като нежелана
реклама. - Трябва някак да се добера дотам.“
„Не сме орли“ - беше казал Дейв. И той не му говореше напоследък, не му бе
казал и дума след онова ранно утринно прозрение. Сякаш целият свят бе застинал в
изчакване, без план за действие, без нищо. И докато крачеше, понесъл на раменете
си тежестта на неизвестността, Итън съвсем ясно виждаше, че хората тук искат да
умрат. Надеждата им изтичаше като пясък в пясъчен часовник. Всеки си има граница
на издръжливостта. А преминеш ли я... blammo, да се здрависаме със Създателя.
„Това са глупости - помисли си Итън, докато оглеждаше износените, изкривени и
съсипани жилищни сгради. - Тук не бива да остава никой. Ако искат да живеят,
хората трябва да се преместят, защото движението е живот. Достигането до целта е
начин за оцеляване.“ Но тук, зад тези каменни стени, по които се работеше
денонощно... хората просто изчакваха да достигнат границата на надеждата си и това
сполиташе всички.
„Дори ако умреш по пътя за някъде - каза си момчето, - поне си опитал“.
- Hola! - Поздравът го върна в реалността. - Не ти се спи ли?
Итън спря. За малко щеше да се блъсне в Оливия, тръгнала на собствена
обиколка на периметъра. Носеше фенер и беше облечена в избелели дънки и блуза
на сини шарки. Беше нахлузила чифт маратонки в яркожълто като топка за тенис, но
доста по-мръсни. На светлината на фенера се виждаше колко е замаян погледът й.
Итън предположи, че тя едва успява да се държи в ръце, но не беше чак толкова
изгубила власт над себе си, че да забрави да си сложи пистолета в кобура на кръста.
- О, здравей - отвърна Итън. - Аха. Така, де... не, не можах да заспя.
- Аз също. Не спя добре. Свършиха ми приспивателните. Хрумна ми, че мога да се
фрасна с чук по главата, но не съм готова за подобни драстични стъпки.
Итън й се усмихна предпазливо, но нямаше как да продължи с престорената
веселост, понеже имаше важни неща за обсъждане.
- Дейв ми показа картата. Сподели ли и с теб?
- Да. Връх Уайт Меншън в Югоизточна Юта, на много път оттук.
- Доста път е дотам, така си е - съгласи се Итън.
- Може би си го посещавал някога с родителите си. Може това да е причината да
искаш да отидеш - понеже си го спомняш.
- Не мисля така. Таткото липсва.
- Какво?
- В къщата, която започвам да си припомням, където седя на бюрото и сглобявам
„Видимия човек“. Джей Ди разказа ли ти за нея?
-Да.
- И аз така си помислих. Е... там има тъмнокоса жена, за която смятам, че е майка
ми, но не мисля, че имам баща. Просто... липсва присъствието му. Така, де, не може
да нямам баща, но според мен ни е напуснал, докато съм бил малък.
Оливия вдигна фенера да огледа лицето му, сякаш никога преди не го беше
виждала. Острите сини очи на Итън блестяха, челюстите му бяха стиснати. Имаше
