След това връхлетя високочестотен агонизиращ писък, подобен на комбинация
от скърцане с нокти по черна дъска и змийско съскане.
Горгонският кораб падаше право върху жилищния комплекс ,,Пантър Ридж“.
Оливия го осъзна няколко секунди след Итън, понеже мозъкът и се беше
вцепенил. Беше заял, беше му се изчерпала смазката от реалност. И другите
обитатели на комплекса също се досетиха какво предстои да се случи, а откъм
блокчетата се разнесоха писъци и стенания, досущ гласовете на обречените от самия
център на Ада.
Огромното туловище на горгонския кораб потръпна, около него вече се виждаха
може би стотина от малките черни летала на мъглявите, всяко едва-едва побрало
пилот с размерите на човек, с тъмночерни вибриращи криле и със заострен конус на
носа. Кожите им блестяха влажно, докато се стрелкаха напред-назад и белите сфери
от огън изригваха изпод крилете им по шест наведнъж. Движеха се бързо и
безшумно, спираха да увиснат за секунда или отскачаха настрани като летящи
насекоми. От време на време някое биваше улучено от синя искра енергия и
избухваше в летящи останки, но бяха твърде много.
Все още пищейки, горгонският кораб изгуби равновесието си. Започна да се
накланя наляво и почти веднага някои от мъглявите петала се замъглиха с
невероятна скорост и се забиха в корема на звяра. След това експлодираха в бели
огнени топки, които изгаряха очите и прогориха още дупки в кораба, и сега вече от
долната му страна протекоха струи тъмна течност, които се изляха върху костите на
оглозганите от лешоядите сиваци, все още посягащи от гробовете си в земята.
Един от дежурните в кулите с картечниците започна да стреля по спускащия се
кораб - все едно да замеряш циментов блок с хартиени топчета. Мислите на Итън
препускаха, събираха скорости и траектории по начин, който нямаше представа как е
научил; осъзна, че корабът ще подмине стената, но че жилищният комплекс е
обречен. Още обмисляше извода си, а горгонският кораб продължаваше
мъртвешкото си падане, когато той забеляза силуети, изникващи от каменните стени
като призраци и след това отново добиващи плътност. Мъглявите войници бяха
пристигнали. Бяха дузини, тънки като скелет и високи по седем фута. Черните им
безлики нелица не се обръщаха нито наляво, нито надясно. Черните им оръжия от
плът с две дула бяха свързани с телата им чрез помпащи течност вени и както винаги,
мъглявите ги държаха вдигнати в готовност за стрелба. Част от войниците се
замъглиха в посока на блоковете, а други се промъкваха напред с по-предпазлива
крачка. Взеха да се чуват и пистолетни изстрели и пушки - обитателите на „Пантър
Ридж“ се опитаха да се защитят, но куршумите, ако изобщо улучваха мишените си, не
причиняваха щети на пришълците.
Горгонският кораб изсъска над главата на Оливия, която се приведе и преглътна
писъка си, когато той заора в земята на косъм от първите жилищни сгради. Тежък и
катастрофиращ с висока скорост, той вдигаше пред себе си струи бетон и пръст,
докато се пързаляше по склона, пресече тенискортовете и плувния басейн и се заби
челно почти в средата на първия блок. Сградата се смачка под напора му като
направена от евтин шперплат. И Итън, и Оливия осъзнаха, че болницата и
апартаментът на Джей Ди току-що са били разрушени. Умиращият горгонски кораб
разцепи изцяло първата сграда, продължи нататък и се блъсна във втората. Итън
видя как собственият му апартамент и тези на Дейв и Оливия също се превръщат в
руини. Във въздуха се вдигаха облаци прахоляк. Горгонският кораб спря точно пред
третия блок, който - както и четвъртия - не беше населен. Щетата бе нанесена. Сега
мъглявите войници се приближаваха, за да се уверят, че няма оцелели горгони.
В купчината отломки от втората сграда нещо се запали. Към небето започнаха да
изригват червени пламъци. От съборените блокове се разнесоха писъци, придружени
с още изстрели. Горгонският кораб лежеше неподвижно, животоподдържащите му
течности се лееха от прогорените дупки в кожата и около него се вдигаше пара.
Някой отвори облицованата с метал порта и хората, които още бяха способни да
се движат, се юрнаха да бягат от бойното поле на бегом и куцешком.
- О! - чу Итън възклицанието на Оливия и тя се хвана за раменете му, сякаш се
боеше да не изпадне от ръба на света. - О, не... не!
- Хайде! - той я улови за ръка и я поведе към отворената порта.
Мъглявите войници продължаваха да прииждат, замъгляваха се на минаване
през стената и после отново добиваха плътност. Напредваха покрай ужасените
бегълци, които се мъчеха да се измъкнат, и някой от упор изпразни пистолета си в
един от тях, но той извибрира в невидимост в мига преди куршумите да го ударят.
Оливия се отскубна от Итън. Лицето й беше изпънато като маска: в очите й
