Границата полностью

- Не съм сигурен. Не мога да си спомня... - „ или не искам да си спомням“,

прибави той наум.

- Боли ли? - Ники импулсивно протегна дясната си ръка и пипна синината с

показалец. Незабавно потръпна и отстъпи. Притисна длан към устата си. - О... уха!

Така, де... само го виж!

Итън изви глава, но не успя да види какво се е случило. Не му харесваше

пресекналият й глас.

- Какво има? - попита, разтреперан на свой ред.

- Когато те пипнах с пръст... мястото под него стана сребърно. Сега избледнява.

Уха! - повтори момичето с ококорени очи. - Я си свали тениската!

Итън я послуша. Разкри се почернялата синина, която покриваше гръдния му

кош.

- Може ли пак да те пипна? - попита Ники.

- Давай, не ме боли - отвърна той, но беше уплашен и сърцето му се разтупка.

Момичето отново се пресегна - полека, разпери пръсти и ги допря до гърдите на

Итън. Той не усети нищо, макар че плътта около връхчетата на пръстите й видимо

потръпна. Когато Ники отдръпна ръка, тя остана отпечатана в сребърно върху

кожата.

Следата започна да избледнява бързо. Итън ясно видя как по чудата на лицето на

Ники внезапно се променя в страх. Тя отстъпи така трескаво назад, сякаш се канеше

да скочи от кулата, и топ избълва наведнъж:

- Човек съм. Честно. Просто... в мен има нещо по-различно, което не разбирам.

Всичко е наред, нямам намерение да те нараня! - Той притисна палец към гърдите си

и проследи как сребърната следа се стопява до черно в дълбините на синината.

Добави: - Слушай, не съм пришълец. Не съм... някое тяхно опитно зайче. Наистина!

Когато Ники заговори, думите й едва-едва се чуваха:

- Ако не знаеш кой си и откъде идваш... как може да знаеш какъв си?

На този въпрос Итън не беше в състояние да отговори. Нахлузи си тениската.

- Моля те, не казвай на никого за това. Още не. Става ли?

Момичето не отговори, беше отстъпило още и се намираше на практика на ръба

на платформата.

- Моля те - настоя той и изобщо не се притесни, че му се налага да я умолява. -

Имам предчувствие за едно място, на което трябва да отида, и за нещо, което трябва

да изпълня там. Поривът е толкова настоятелен, че направо не мога да спя. Става

дума за връх Уайт Меншън, който е в Юта. Дейв го намери в атласа. Непременно

трябва да се добера дотам. Ники... мисля, че може би е толкова важно да отида на

това място, понеже по този начин ще се сложи край на всичко.

- Край? Край на какво?

- На тяхната война. Просто казвам, че... имам чувството, че стигна ли до

планината и намеря ли причината да бъда призован натам... може да се сложи край.

Разбираш ли?

- Не- отвърна Ники незабавно.

- Итън! - провикна се от подножието на кулата Дейв. - Почти сме готови. Хайде!

- Добре. Аз също нищо не разбирам - обърна се Итън към момичето, - но моля

те... моля... не казвай нищо за това.

- Може да се превръщаш в сивак - отвърна Ники. - Ако ти се случва нещо такова,

значи непременно трябва да сляза долу и да кажа на нашите, та да може да се

погрижат за теб, преди да потеглим.

- Имаш предвид да ме застрелят, така ли? Слушай... Дейв ми вярва. Също и

Оливия, а според мен и доктор Дъглас - поне донякъде. Казвам ти, че трябва да

стигна до тази планина, и ако това се случи... когато стане... според мен там ме очаква

нещо важно. Не знам дали е предмет, или урок, но...

- Какво, да не се смяташ за Исус или някой пророк? Един вид се предполага по

някакъв начин да спасиш паството си от... тази гадория?

19

- Не съм Исус - възрази Итън и си помисли „Не съм дори и истински Итън “. -

Просто ми дай възможност, става ли? Ако точно сега кажеш на хората, ще ги

изплашиш. Не ми е нужно. Няма да е от полза.

- А може би е най-добре да се страхуваме от теб!

Доводите му се бяха изчерпили. Не можеше да пробие черупката й. Каза мрачно:

- Прави каквото си си наумила. Ако искаш, разкажи за мен, ако искаш - недей. Но

пак ще ти кажа... Усещам, че имам определена цел. Причина да съм тук. Може да

важи за всички ни, просто още да не знаем каква е тя. Единствените, на които искам

да навредя, са мъглявите и горгоните. Искам ги изтрити от лицето на този свят.

- Всички го искаме.

- Да, знам - Итън се принуди да отклони поглед от уплашеното и обвиняващо око

на събеседничката си. Каза й с възможно най-спокойния тон, на който беше

способен: - Възнамерявам да сляза при автобуса. Каквото искаш да правиш... направи

го.

Тя не го изчака. Смъкна се по стълбата толкова бързо, че за малко да стане

невидима досущ като мъглявите. „Уплаших шантавелката“ - помисли си момчето.

Слезе след нея в очакване на... и той не беше сигурен точно на какво. Но вече

напътваха последната група хора да се качват в автобуса и Ники Стануик беше сред

тях Не погледна назад към Итън и не заговори с Дейв, когато подмини него и

Оливия.