Границата полностью

Този клоун беше човек, прецени Дейв. Определено. Но въпреки това... червата му

се обръщаха от цялата ситуация. Странният тип примигна още няколко пъти в бърза

последователност. Нисичкият плешивко пристъпваше от крак на крак, все едно беше

стъпил на гореща печка.

- Дявол го взел - промърмори Дейв под нос. Трябваше да се размърдат, слънцето

залязваше.

- Ще потегляме - Оливия стигна до същите изводи като него. Каза на тримата: -

Добре, качвайте се на борда!

- Но ще стоите отпред - предупреди ги Дейв. - Да мога да ви държа под око.

- Благодаря - промърмори Джеферсън. Утъпка почвата с последен въпрос: -

Всъщност хич не ми се връща в Денвър, но предполагам и в обратна посока не ни

чака нищо хубаво?

- Просто се качвай в автобуса и кротувай. И внимавай за приятелчето си, не искам

да откачи и да нарани някого. Ако създава проблеми, слизате и тримата.

- Както кажеш... - съгласи се Джеферсън, а наум си каза: „Само ако знаеше.

Идиот!“

- Аз съм Оливия Куинтеро, а това е Дейв Маккейн - представи ги Оливия, докато

вървяха към автобуса. - Бяхме се окопали в жилищен комплекс. Рано сутринта

горгонски кораб катастрофира в него... - Тя неволно потрепери от спомена за нещо

недовидяно и ужасно отвратително. Попита: - Нали си носите собствена храна и вода

в раницата?

- Храна да - отвърна Джеферсън. - Вода - не.

- Ще ви дадем малко. Предполагам, имате нужда.

- Определено! - изпъшка Раткоф. - Пресъхнал съм!

Качиха се в автобуса. Хана огледа злобно тримата новодошли и когато Оливия й

кимна, прибра пистолета и затвори вратата.

- Потегляме! - подвикна на всички и след това отново ги подкара по дългия път,

който след няколко мили се качваше по рампа на Междущатска магистрала 25 в

южна посока, към Денвър.

Оливия предаде до задната част на автобуса молбата да пратят пластмасова туба

с вода. Дейв стоеше точно зад тримата мъже и просто за всеки случай държеше в

ръка узито.

- Къде спахте снощи? - попита, обръщайки се към Раткоф.

- В една ферма - отвърна Джеферсън. - Но...

- Него питах. Ти си затваряй плювалника, докато не ти позволя да говориш.

- Виж - обърна се Джеферсън към Дейв. Лицата им бяха само на няколко инча

едно от друго. Пасторът сведе поглед към автомата, насочен малко встрани от корема

му, към „божиите ливади“. - Какво целиш, Дейв? Може ли да те наричам на малко

име?

- Можеш да ме наричаш господин Внимателния. Виждал съм твари, които се

опитват да се представят за хора, и хич не беше гот. Бяха творения или на горгоните,

или на мъглявите, спретнати във франкенщайновските им лаборатории. Това е и

причината пушкалото да е извън кобура и така и ще остане.

- Надявам се да си сложил предпазителя. Може да стане голяма пукотевица при

следващата яма, Дейв.

- Раткоф, та къде спахте снощи? - настоя Дейв.

За негова чест Раткоф се поколеба само няколко секунди.

- Както Джеф каза... в една ферма. Идея си нямам на колко мили оттук е, но

вървяхме много време. Краката ме болят.

- Защо не останахте там?

Раткоф сви рамене в опит да не изглежда притеснен.

- Къщата беше наполовина изгоряла. Опитвахме се да намерим други хора. Дето

не са луди. И... знаеш... само ние тримата... колко време бихме устискали?

„Браво, човече - помисли си Джеферсън. - Слушай и се учи от майстора.“

До него Воуп стоеше неподвижно. Това също беше добре, реши пасторът. Нека

всички си мислят, че идиотът е в шок и не може да говори. Горгоните не разбираха

плавната реч и всичко, което излизаше от устата на Воуп, звучеше сковано като реч

на гимназист, който се опитва да говори на шекспиров английски. Е, беше успял да

се справи с проблема с мигането - поне донякъде. Така че нека просто си държи

устата затворена.

Когато пристигна пластмасовата туба с вода, Джеферсън отпи глътка и се

възползва и от възможността да се огледа. Автобусът беше толкова препълнен, че

пътниците трудно се различаваха, освен застаналите непосредствено зад Маккейн и

жената. Видя русокосо копеленце на може би деветнадесет с увит около главата

окървавен парцал и мътен поглед, но не беше издирваното от тях момче. Спомни си

как звездната кучка му казва: „Ще познаеш момчето, когато го видиш, мой Джефер-

сине“, докато потъваше в наркотичен сън в онази неистинска стая във фалшивото

френско имение. Почуди се дали в този сън към стимулатора на болка във врата му

бяха добавили и някакво сензорно устройство, понеже беше абсолютно сигурен, че

младият господин с раната на главата не е момчето. Не виждаше никого другиго,

подходящ за тази роля, значи то се намираше някъде по-назад. Момчето обаче без

съмнение беше тук - иначе Воуп нямаше да поиска да спре автобуса. О, да, тук беше.

Когато му се отвореше подходяща възможност, Джеферсън щеше да го разпознае.

Надяваше се само горгоните да го телепортират далеч от обсега на узито, преди

Маккейн да успее да свали предпазителя.