Границата полностью

към сърцевината на неизвестна загадка.

ТРИ

ЖИВОТ ПО ВРЕМЕ НА ВОЙНА

СЕДЕМНАДЕСЕТ

Управлението на едноокия автобус през разпръснатите по магистралата

отпадъци не беше лесна задача дори за шофьорка, на която навремето, както си е зад

волана, й се беше случвало да й лепнат дъвка в косата, а при друг случай хлапе да

повърне овесената си каша в скута й в една дъждовна понеделнишка сутрин. Отвъд

границите на единствения фар цареше пълен мрак. От време на време от него

изникваше силуетът на разбита и изгоряла кола, а имаше и много скелети и отделни

кости, но Хана Граймс държеше юздите на нервите си и караше автобуса със

стабилни десет мили в час. Ниската скорост им спаси живота, когато светлината

озари поръбен с черно кратер, прогорен в асфалта. Хана изруга под нос - „ Мамка

му!“, и сръчно ги прекара по средата и около опасния отвор.

Беше светнала лампите в купето и те хвърляха жълтеникаво сияние върху

пътниците.

Дейв Маккейн бдеше зорко над тримата новодошли. Не му харесваше миризмата

им. Не му харесваше кардиологът, който приказваше като продавач на коли и

разполагаше с гладък и бърз отговор на всички въпроси. Не му харесваше дребният

плешив Раткоф, който се потеше, беше нервен и изглеждаше така, сякаш душата му

е подложена на мъчения, и не му харесваше застиналият като статуя Джак Воуп,

който се взираше напред в мрака с онова негово странно двойно- тройно примигване.

Този тип според Дейв си беше чистак откачалка - човек, който като нищо ще изпуши

изцяло и ще вземе да се нахвърля на хората наоколо. Биячът почти се надяваше това

да се случи, за да гръмне мизерника и да го пръсне на малки парченца. Но всъщност

нямаше да му се отдаде възможност, понеже беше толкова уморен, че скоро щеше да

припадне.

- Би трябвало вече да виждаме Денвър - обяви Хана. - Ако имаше светлини, де.

Пред тях се простираха само нощта, асфалтът пред автобуса и гръден кош с

череп, които Хана нямаше как да избегне. Изпука като изстрел под дясната предна

гума.

Джеферсън Джерико не беше подготвен за всичко това. Всички тези човешки

останки, осеяли магистралата... повечето от тях не бяха цели скелети, а разчленени

от... какво? Животни, които излизаха от леговищата си да пируват с падналите?

Сигурно това беше причината. Той се втренчи напред в мрака, където би трябвало да

се намира Денвър, вече с пълното съзнание от какво са го защитили горгоните

заедно с другите жители на Ню Идън. Ужасната реалност направо надхвърляше

способностите на човешкия дух да я понася, от нейната бруталност и безнадеждност

ти омекваха коленете. Пасторът откри, че копнее да се върне в Ню Идън при

течащата вода и електричеството, под фалшивото слънце и всичко останало, което

може да не беше истинско, но поне символизираше безопасност и спокойствие. Дори

обратно при омразата на Реджина, защото смяташе, че някой ден - след края на тази

война - тя отново ще се помири с него и ще разбере, че той просто използва дадените

му от Бога дарове.

Спомняше си какво му беше казала звездната му кучка в онова фалшиво

френско имение: „Дали сме ти много, мой Джефер-сине. Много. И многото дадено

може лесно да бъде отнето“.

Той потрепери.

„Исусе Христе - помисли си, докато автобусът напредваше през безконечната

нощ. - Не бих могъл да оцелея в този свят.“

Да, определено трябваше да прибере момчето. Каквото и да представляваше това

хлапе и каквато и мощ да притежаваше, непременно трябваше да го извлече оттук - и

колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джеферсън осъзна, че Воуп леко е извърнал глава и го гледа, четейки мислите,

докато те се юркаха между стените на уплашения му мозък. Дали на устните на

горгона се забелязваше следа от арогантна усмивка или тя беше плод на

въображението? Дали Воуп изобщо знаеше как да се усмихва?

Все едно. Мигът отмина и пришълецът отклони поглед от него.

Зад Дейв и Оливия, в средата на препълнения автобус, Итън бе стигнал до

заключението, че трябва да стори нещо. Не можеше да чака тримата да нанесат своя

удар, понеже точно такова усещане имаше: отровна змия, която се кани да посегне

изпод савана на сенките. И незабавно осъзна: единият от тях е горгон, скрит в

човешка форма.

Всички в автобуса бяха в опасност. Трябваше да стори нещо, и то - веднага.

Започна да си проправя път напред с поток от оправдания:

- Извинете. Моля за извинение. Може ли да мина, ако обичате? Извинете...

извинявай...

И така премина между оцелелите от „Пантър Ридж“, докато не стигна до Дейв и

Оливия - и тогава видя тримата мъже, застанали в предната част на автобуса с лице

към потъналия в мрак град, а единият от тях полека извърна глава и в него се забиха

и го впримчиха чифт черни очета като парчета кремък, забучени над черната му