- Исусе Христе! - изпъшка Дейв. - Бронетранспортьор!
Заслепяващият прожектор на колата се обърна да проследи групичка от
десетина сиваци, търчащи към прикритието на изгоряло такси. Двойните дула на
картечниците, които стреляха от бронирана надстройка, покосиха осмина, но
останалите се шмугнаха в мрака от задната страна на колата. Последва кухо бум и три
секунди по късно жълтото такси избухна в огнено кълбо, а високо във въздуха
литнаха парчета от горящите сиви тела.
- Гранатомет! - каза Дейв с пресекващ, задавен глас.
Бронетранспортьорът беше боядисан в стоманено сиво и имаше монтирана на
предната броня масивна, защитена с железни шипове решетка. Картечниците
продължаваха да стрелят, а прожекторът - да улавя все нови и нови тичащи по
магистралата мутанти. Втора граната излетя и избухна на около петдесет ярда
разстояние. След това картечниците замлъкнаха и машината зави, за да спре точно
пред автобус 712, а огромните й назъбени гуми хрускаха по деформирани кости и
глави и смазваха на кайма бронирана плът. Прожекторът се завъртя да освети
вътрешността на автобуса - по-ярък, отколкото дневната светлина от дълго време
насам.
Изпука мегафон.
- Чудесна нощ за спасителни операции - обади се саркастичен женски глас. -
Някой да излезе и да поговори с нас, но внимавайте да не си оцапате обувките.
Дейв каза на Оливия:
- Аз ще ида...
Стрелна с поглед мрачния Итън, след това огледа и останалите пътници. Някои
хлипаха, но повечето просто бяха в шок. Видя Джей Ди, който с помощта на Джоуъл
Шустър и Диего Каравацос се опитваше да направи нещо за Гари Рууса, макар да
беше очевидно, че приятелят им се е измъкнал от лудницата на войната вярно, по
най- гадния начин, но все пак я бе напуснал. За турникет на отхапаната ръка на
Аарън Рамзи беше използван колан, а две жени се занимаваха с раните на Лила
Конти, която, за съжаление, беше сериозно пострадала.
Итън забеляза, че горгонът не е помръднал. Дейв щеше да мине покрай него на
излизане от автобуса. Нареди: „Погледни ме!“
Горгонът се извърна.
„Докосни този човек и ще умреш“ - каза наум Итън. Не беше съвсем сигурен как
го е постигнал... но нямаше и капка съмнение, че може да пожелае тази твар да се
взриви точно както бе направил на кайма и горгонския пилот, и за демонстрация с
мъглата на сребристите си пръсти изпрати образ от онзи миг в главата на горгона.
Съществото не помръдна, а суровото му, безизразно лице не издаваше нищо.
Дейв мина покрай Джак Воуп и излезе от автобуса, когато Хана отвори вратата.
Магистралата представляваше хаос от сиви тела, някои полуразмазани и все още
опитващи се да пълзят и да избягат.
- Остави оръжието си на капака и стой в светлината на прожектора - нареди
жената с мегафона.
Той се подчини на първото изискване, а спази и второто, докато си подбираше
път между зловещите детайли от пейзажа- сиви ръце, крака, торсове и глави.
Близо до надстройката на бронетранспортьора се отвори люк. Оттам се измъкна
дребна фигурка в армейски камуфлаж и с маслиненозелен шлем със слушалки и
микрофон. Прожекторът се измести с няколко градуса встрани от лицето на Дейв, но
войникът включи малко фенерче и го задържа насочено към него.
- Чудесна стрелба - похвали Дейв. Изпитваше огромно желание да се свлече в
разтреперана топка в краката на войника, но се постара да задържи страха далеч от
изражението си и треперенето - от гласа си, което беше доста трудна задача след
последните няколко минути.
- Не бях аз на спусъка - уточни жената, която се беше обърнала към него по
мегафона. - Ще предам комплимента на Джъги. Има ли жертви?
- Един загинал. Един с почти отрязана ръка и жена с рани по лицето. Но имаме
много ранени на борда, сред тях - и в лошо състояние. Можете ли да ни помогнете?
- Прието - тя не се обръщаше към него, а говореше в слушалките си. - Добре, как
се казваш?
- Дейв Маккейн.
- Следвай ни, Дейв. Ще караме полека и ще държим пръст на спусъка. В този
град има хиляди от изродите. В онова, което е било град навремето. Качвай се!
С тези думи новата му позната се обърна към бронетранспортьора точно когато
нещо, пулсиращо в яркосиньо, изпищя през небесата на около миля височина,
следвано от четири червени огнени топки, които се въртяха една около друга като
атоми в молекула. Жената войник дори не вдигна глава.
„Добре дошли в Денвър“ - помисли си Дейв. Толкова се радваше да види
американски войник с огнестрелна мощ, че искаше да се разреве от облекчение, но
не беше редно това да става пред свидетели, така че докато подбираше пътя си
обратно през сивата градина на смъртта, избърса влагата от очите си с опакото на
дланта си.
Прибра си узито от капака на автобуса. Качи се вътре скапан до мозъка на
