Сабрина скочи от стената и двете с Уин се търкулнаха на пода. Сърцето й заби учестено и тя трескаво започна да се оглежда за влечугото. Сабрина грабна ножа от земята и миг по-късно забеляза някакво златисто, виещо се същество. Тя инстинктивно метна камата, като се молеше да не беше изгубила умението си да борави с нож.
Чу се глухо тупване и камата се заби в стената, като закова за нея влечугото. Сабрина отмести косата от лицето си с трепереща ръка и се усмихна колебливо. Беше се справила. Не беше изгубила нищо — нито уменията си, нито бързината си, нито смелостта си. Тя изпита чувство на задоволство. Със или без Никълъс, тя щеше да оцелее.
Сабрина се обърна към останалите. Белинда я беше зяпнала безмълвно. Погледът й се местеше между закованата на стената змия и майка й.
— Майко — успя да промълви най-сетне тя с дрезгав от изненада глас. — къде си се научила да правиш тока?
Сабрина не знаеше дали това се дължеше на облекчението, или на шокираното изражение на лицето на дъщеря й, но ужасно много й се искаше да се разсмее истерично. Тя прехапа устни и си наложи да се овладее.
— Скъпа, това е просто едно от онези неща, които човек научава тук-там. — Белинда премигна от удивление, но не каза нищо.
— Тази змия изглежда много странна, Сабрина — подхвърли замислено Уин.
Сабрина се загледа в съществото и се приближи предпазливо към змията. Миг по-късно смехът, който бе потискала, избухна с пълна сила. Белинда и Уин я гледаха, сякаш бяха уверени, че тя е полудяла.
— Това не е змия — успя да изрече между пристъпите на смях Сабрина. — Това е въже. Аз убих някакво въже.
— Белинда? — Тихият шепот идваше отгоре. Сабрина млъкна моментално.
— Ерик? — попита Белинда с надежда в гласа.
В отвора на дупката се появиха очертанията на една позната глава.
— Добре ли си, Белинда?
Момичето се втренчи нагоре и в гласа й се долови вълнение.
— О, да, Ерик, добре съм. Всички сме добре. А сега те моля да ни измъкнеш от това неприятно място.
— Ерик — извика Уин на племенника си. — Наистина оценяваме помощта ти, но ние със Сабрина тъкмо щяхме да…
— Уин — каза остро Сабрина и дръпна другата жена встрани от стената. — Млъкни.
Уин се обърна към нея; в погледа й се четеше изненада.
— Щях само да му кажа, че неговата помощ, колкото и любезна да е, е напълно ненужна. Ние сме напълно способни да се спасим сами и ако имахме още малко време, щяхме да се справим прекрасно с тази си задача.
Сабрина въздъхна.
— Знам това, ти също го знаеш, а сигурно и Белинда го осъзнава. Но по време на вашето пътешествие по море заболяването на Ерик е помрачило малко младата любов, поне в очите на Белинда. — Уин все още я гледаше объркано. — Не разбираш ли? Това, че той ще ни спаси, този негов рицарски жест, е точно онова, от което тя се нуждае, за да забрави отвращението си от болестта му. Това ще позволи на Ерик да бъде нейният рицар, нейният спасител, нейният герой.
— Разбира се. — Уин кимна. — Не бях помислила за това. — Тя се обърна и застана до Белинда. — Ерик, скъпи, ние бяхме ужасно уплашени. Но сега, когато ти дойде да ни спасиш, всичко ще бъде наред.
Сабрина изстена мислено. Тактът определено не беше измежду силните черти на Уин. Тя поклати глава и се зае с най-належащата задача. Въпреки че те наистина щяха да успеят да се измъкнат и сами, глупаво беше да откажат помощта на Ерик. Издълбаването на останалите стъпала щеше да отнеме повече време, отколкото имаха. С помощта на Ерик те щяха да се измъкнат горе за броени минути.
— Ерик. — Сабрина издърпа камата от стената и остави въжето да увисне свободно. — Ще увия този край на въжето около Уин и ти можеш да я издърпаш. — Сабрина се обърна към Уин. — Използвай стъпалата, за да се отблъскваш от стената.
— Много добре, лейди Сабрина — прошепна над тях Ерик. — Кажете, когато бъдете готови.
— Майко. — Думите на Белинда бяха изпълнени с възмущение. — Мисля, че аз трябва да се кача първа.
— Какво? — Сабрина бе обзета от раздразнение. Колко още щеше да търпи очарователното й дете да я ядосва, преди напълно да изгуби самообладание?
— Е — каза авторитетно Белинда, — в крайна сметка Ерик дойде най-вече за да спаси мен, и тъй като аз съм онази, която очевидно е най-деликатна, ми се струва най-разумно първа да изляза от дупката.
Сабрина стисна зъби и си наложи да запази спокойствие.
— Скъпо дете, мисля, че Уин трябва да тръгне първа, защото след това ще може да помага на нас двете да се изкачим горе.
— Сигурна съм, че и аз бих могла да направя това — заяви упорито Белинда.
— А какво стана с деликатността ти? — подхвърли Уин. Белинда не й обърна внимание.
— Майко, ще ми дадеш ли въжето, или ще продължаваш да спориш? — В погледа й блестеше предизвикателна искра.
