— Както и да е — продължи Ерик, — аз предложих доброволно да се върна и когато се изкачих на хълма, видях как ви отвличат банда диваци, облечени в езически одежди. Просто ги последвах на проклетата камила колкото се можеше по-дискретно. Подозирам, че не са ме забелязали най-вече защото са били убедени, че никой няма да ги преследва, а не защото съм се справил умело. Дупката, в която ви намерих, се намира близо до едно село, откъдето успях да се снабдя с тези два отлични жребци. — Ерик огледа конете с възхищение. — Те са прекрасни коне.
— Ти си прекрасен. — Белинда въздъхна зад майка си.
Ерик се изчерви и седна малко по-изправено на седлото си. Сабрина наведе глава и се ухили. Тя нямаше намерение да поставя Ерик или дъщеря си в неудобно положение. Въпреки това тя не можеше да не чувства известно задоволство, да не говорим за веселие. Белинда отново беше лудо влюбена в годеника си и Сабрина не се съмняваше, че бракът им щеше да бъде щастлив и дълъг. Що се отнасяше до нейния… не му беше сега времето да мисли за това.
— Майко? — обади се предпазливо дъщеря й.
— Да, скъпа?
— Съжалявам, ако съм те разочаровала.
Сабрина се стресна и се обърна да погледне дъщеря си. Белинда бе свела поглед.
— Как ти дойде наум подобно нещо?
— Очевидно е, мамо. — Белинда вдигна глава и я погледна. — Видях те в съвсем нова светлина. Ти не си жената, която винаги съм смятала, че си. Ти имаш страст към приключенията, каквато не съм мислила, че можеш да изпитваш, както и изненадващо изразителен речник. — Думите на дъщеря й накараха Сабрина да се намръщи. Белинда продължи без колебание. — Ти си способна да се справяш сама, да се грижиш сама за себе си, независимо дали става въпрос за похитители или развратници. Освен това, изглежда, без колебание нарушаваш нормите на обществото и вършиш онова, което искаш. — Тя заговори по-тихо. — И, майко, ти очевидно имаш голям опит в боравенето със смъртоносни ками.
Белинда въздъхна.
— Аз не съм като теб. Откакто напуснах Лондон, всичко ми се струва дразнещо и неудобно. Дори Уин очевидно се впусна с ентусиазъм в това начинание и се радва на всичко. Какво ми има на мен, че не мога да съм такава?
Сабрина отметна глава назад и се разсмя тихо, облекчена, че дъщеря й нямаше по-сериозни тревоги.
— Скъпа моя, на теб ти няма нищо. Ти си точно такава, каквато се очаква да бъдеш — добре възпитана млада дама, дъщеря на маркиз, която разбира положението си в обществото и света. Вината, дете мое, не е у теб, а у мен. Аз съм онази, която не е такава, каквато изглежда. Онази, която никога не е оправдавала очакванията на останалите.
Белинда сви объркано вежди.
— Не разбирам. Ти винаги си била образец на почтеност.
Сабрина сви рамене.
— Преструвка. От години се преструвам за пред обществото, че съм жена, която всички смятат за почтена. И не съжалявам за поведението си. Страхувам се обаче, че свободата, която опитах по време на това пътешествие, ме промени завинаги. Чувствам се такава, каквато бях преди много години. — Тя поклати глава. — Не мога да се откажа отново от тази жена. Но ти, скъпа, си точно такава, каквато трябва да бъдеш. И ние с Ерик те обичаме.
— Благодаря ти, мамо. — Белинда се умълча. — И все пак ми се струва, че по някакъв начин съм те разочаровала. — Очите й грейнаха. — Ами ако аз… ами… може би… — тя си пое дълбоко дъх — също облека мъжки дрехи?
На лицето й беше изписано любопитство и Сабрина потисна желанието си да се ухили.
— Само ако смяташ, че ще ти бъде приятно да го направиш.
Белинда изправи рамене, сякаш нещо толкова просто като смяната на дрехите й беше огромно предизвикателство, което изискваше невероятна смелост.
— Мисля, че ще ми бъде, мамо.
— Лейди Сабрина — прекъсна ги напрегнатият глас на Ерик. Той спря коня си и Сабрина направи същото. — Не искам да ви тревожа, но ми се струва, че срещу нас се движат ездачи. — Той кимна към едно възвишение пред тях.
Сабрина затаи дъх. Над възвишението се издигаше облак прах. Тя дочу слабия тропот на конски копита в далечината. Звукът ставаше все по-силен с всяка измината минута.
— Какво ще правим, Ерик? — попита тревожно Белинда. Дори Уин изглеждаше разтревожена.
— Това не може да са същите мъже, които ни отвлякоха, нали?
— Или още по-лоши от тях — промълви Сабрина. Ерик се наведе към нея и я заговори тихо, за да го чуе само тя.
— Мисля, че нямаме много възможности. Не можем да се върнем там, откъдето дойдохме. Който и да се намира на възвишението, ще ни забележи само след няколко секунди и не виждам как бихме се измъкнали. За съжаление, аз не съм въоръжен.
Ножът на Уин, който Сабрина беше прибрала в ботуша си, беше слаба утеха. Тя можеше само да се надява, че онези, които се приближаваха към тях, не бяха нито похитителите, нито някакви други кръвожадни обитатели на пустинята. Сабрина обаче се страхуваше, че надеждите й бяха напразни. Ерик беше прав — те нямаха много възможности.
Тя си пое дълбоко дъх и овладя ръцете си да не треперят. Независимо какво щеше да се случи, нямаше да отстъпи пред страха. Сабрина можеше да застане смело срещу всичко.
