Сабрина се вгледа в дъщеря си. Как беше възможно да бе отгледала такава упорита, разглезена егоистка. Тя се загледа в дълбините на очите на Белинда. Внезапно я осени една мисъл, и тя преглътна язвителната забележка, която щеше да изрече. Момичето беше уплашено, дори ужасено. С безпогрешния инстинкт на майка Сабрина усети зад упоритото желание на дъщеря й да тръгне първа, внимателно скрития страх. Раздразнението й се изпари мигновено.
— Много добре. — Тя уви въжето около кръста на Белинда. — Дръж се за въжето и използвай стъпалата за опора. — След това смекчи тона си. — Сигурна ли си, че можеш да се справиш?
Белинда вирна брадичка и се пое дълбоко дъх.
— Да, майко, сигурна съм.
Сабрина кимна и дръпна въжето.
— Можеш да я издърпаш, Ерик.
Ерик бавно изтегли Белинда от дупката. Тя наистина последва указанията на майка си и използва за опора дупките, които майка й и Уин бяха издълбали в стената. След няколко минути тя се озова над ръба на дупката и се скри от погледите им. Сабрина чу приглушените думи на поздравите на Ерик и дъщеря й, последвани от тишина, която очевидно се дължеше на прегръдка. Тя преброи мислено до десет, което беше границата на търпението й. Млади влюбени или не, тя искаше да се измъкне веднага от тази адска дупка. Сабрина дръпна възмутено въжето и секунда по-късно то отново се спусна до дъното на дупката. Сабрина го върза около Уин и Ерик изтегли и нея. Сабрина остана сама в дупката.
Тя се огледа край себе си и за миг бе обзета от ужас. Това можеше да се окаже началото на едно приключение, което едва ли щеше да се хареса на Уин. Сабрина не искаше да си мисли какво можеше да се случи, ако не се бяха измъкнали. Всъщност те още не бяха извън опасност. Тя стисна зъби и улови въжето, което сега висеше пред нея. Най-сетне се озова над ръба на дупката и се срина на земята със затворени очи. Хладен ветрец галеше кожата й, сгорещена от страха, усилията и вълнението.
— Майко?
— Лейди Сабрина? — В гласа на Ерик се долавяше загриженост. — Сигурна ли сте, че сте добре?
— Съвсем. — Сабрина се отърси от умората си, седна и подаде ръка на младежа. Той я сграбчи и я издърпа на крака. — Ерик, имаш вечната ми благодарност за навременната ти поява. — Тя изтупа дрехите си в напразен опит да се отърси от праха, който я покриваше от главата до петите. — Предполагам, че си уредил някакъв транспорт, с който да се махнем от това дяволско място, преди да се върнат онези презрени разбойници?
— Така е, лейди Сабрина. — Ерик се ухили гордо като човек, който знаеше, че е постъпил правилно. — Аз, така да се каже, взех назаем два коня. Ще трябва да яздим по двама и предлагам да тръгнем веднага. Слънцето скоро ще изгрее. — Той погледна към Белинда, която го гледаше с безрезервно възхищение. — Белинда може да язди с мен.
Сабрина кимна, обърна се към конете и се спря. Тя се обърна кръгом и се вгледа внимателно в младата двойка. Те сякаш бяха забравили за света и се гледаха втренчено и дори случайният наблюдател можеше да забележи любовта и… желанието в погледите им. На светлината на първите слънчеви лъчи нощницата на Белинда се бе превърнала в полупрозрачен, съблазнителен воал, който загатваше за неизречени обещания за страст и съблазън.
Сабрина се приближи до тях.
— Предлагам Белинда да язди с мен. Уин може да се качи на твоя кон.
Ерик се изчерви.
— Разбира се. — Сабрина се усмихна на себе си. Тя знаеше съвсем точно какво си мислеше младежът; той беше същият като баща си.
Ерик помогна на Сабрина и Белинда да се качат на коня си, след което издърпа Уин зад себе си. Сабрина бе обзета от тревога. Слънцето щеше да се появи над хоризонта всеки миг и техните похитители сигурно щяха да се върнат. Трябваше да се махнат оттук, и то бързо.
В мига, в който Уин се озова на коня на младежа, тя се обърна към Ерик.
— Знаеш ли пътя обратно към лагера?
— Мисля, че да. — Той посочи наляво към блясъка в небето, който предвещаваше изгрева на слънцето.
— Да тръгваме тогава. — Тя кимна и Ерик пришпори коня си. Сабрина го последва миг по-късно. Продължиха да яздят в равен тръс доста след като слънцето се бе показало над хоризонта и се бе изкачило на половината път в небето, след което намалиха скоростта си. Ерик ги увери, че до лагера не остава много. Двата коня се движеха един до друг.
— Как успя да ни намериш? — попита Сабрина.
— Тъкмо бяхме се изкачили на хълма, когато татко реши, че някой трябва да остане да защитава жените. Двамата с капитан Медисън се скараха кой трябва да се върне и кой да тръгне след конете. Двамата, изглежда, не се разбират много добре.
Сабрина изсумтя.
— Това не е нещо ново за мен. Всеки от тях с удоволствие би видял как другият виси на скъсано въже над пълна със змии пропаст.
— О, не бих казали че е… — Ерик въздъхна. — Права сте, разбира се. И ще стане още по-лошо, когато татко… е, когато той разбере за всичко.
Сабрина погледна към Уин. Ерик очевидно знаеше за връзката й с Мат. Никълъс ли беше единственият, който не знаеше?
