Спомням си, че една вечер седях в кафенето на Операта в компанията на една учителка по музика на име Алисия; тя, както подозирах, се мъчеше с моя помощ да забрави някого, когото не можеше да си избие от главата. Точно се канех да я целуна, когато зърнах лицето на Кристина зад витрината. Щом излязох на улицата, тя вече се бе изгубила сред навалицата на Ла Рамбла. Две седмици по-късно Видал настоятелно ме покани на премиерата на „Мадам Бътерфлай“ в „Лисео“. Фамилията Видал притежаваше ложа на първия балкон и дон Педро обичаше да ходи всяка седмица на представление през целия оперен сезон. Когато се срещнах с него във фоайето, установих, че е довел и Кристина. Тя ме поздрави с ледена усмивка и повече не отправи към мен ни дума, ни поглед, додето на Видал не му хрумна — насред второ действие — да слезе в съседния клуб „Сиркуло“ да поздрави един от братовчедите си. Останахме насаме в ложата, без друга защита освен Пучини и стотиците лица в сумрака на операта. Издържах десет минути, преди да се обърна и да я погледна в очите.
— Да не съм ви обидил с нещо? — попитах.
— Не.
— Не може ли тогава да се преструваме, че сме приятели, поне в случаи като този?
— Не искам да бъда ваша приятелка, Давид.
— И защо не?
— Защото и вие не искате да бъдете мой приятел.
Имаше право, не исках да й бъда просто приятел.
— Наистина ли мислите, че проституирам с таланта си?
— Няма значение какво мисля аз. Важното е какво мислите вие.
Постоях още пет минути, след което станах и си тръгнах, без да обеля дума. Когато стигнах до голямото стълбище на „Лисео“, вече си бях обещал, че никога повече няма да й отправя мисъл, поглед или мила дума.
На следващия ден я видях пред катедралата. Исках да избегна срещата с нея, но тя ми махна с ръка и ми се усмихна. Спрях се и я загледах как се приближава към мен.
— Няма ли да ме поканите на закуска?
— Обикалям улиците да си търся клиенти и ще се освободя чак след час-два.
— Тогава нека аз да ви поканя. Каква такса взимате, за да придружите една дама за цял час?
Последвах я неохотно до една сладкарница на улица „Петричол“. Поръчахме си горещо какао и седнахме един срещу друг, да видим кой ще си отвори устата пръв. Поне тоя път спечелих аз.
— Вчера не исках да ви засегна, Давид. Не зная какво ви е наговорил дон Педро, но никога не съм изричала такова нещо.
— Може би само си го мислите, затова дон Педро ми го каза.
— Изобщо не знаете какво мисля — решително отсече тя. — Нито пък той знае.
Свих рамене.
— Е, добре.
— Казах нещо съвсем различно. Казах, че според мен не правите това, което чувствате отвътре.
Усмихнах се и кимнах. Едничкото, което чувствах в тоя миг, бе желанието да я целуна. Кристина отвърна предизвикателно на погледа ми. Не отдръпна лицето си, когато протегнах ръка и помилвах устните й, плъзгайки пръсти по брадичката и шията й.
— Не така — рече накрая.
Когато келнерът донесе двете вдигащи па̀ра чаши, тя вече си бе отишла. Месеци наред не чух нищо за нея.
Един ден в края на септември, когато тъкмо завършвах поредната част от „Градът на прокълнатите“, реших да си отпусна свободна вечер. Предчувствах, че се задава един от онези мъчителни пристъпи на гадене и главоболие, което пронизваше мозъка ми като с огнени шила. Изгълтах шепа хапчета кодеин и се проснах в леглото на тъмно, чакайки да преминат студената пот и треперенето на ръцете. Бях почнал да се унасям в сън, когато чух, че някой звъни на вратата. Завлякох се до вестибюла и отворих. Видал, издокаран в един от своите безупречни костюми от италианска коприна, тъкмо палеше цигара под един сноп от лъчи, който сякаш самият Вермеер бе нарисувал специално за него.
— Жив ли си, или говоря с привидение? — попита той.
— Не ми казвайте, че сте дошли дотук чак от Вила Елиус, само за да ми кажете това.
— Не. Дойдох, защото от месеци не знам нищичко за теб и взех да се тревожа. Защо не си прокараш телефон в тоя мавзолей като всички нормални хора?
— Не обичам телефоните. Обичам да виждам лицата на хората, когато разговарят с мен, а и те да ме виждат.
— Не знам дали в твоя случай това е добра идея. Напоследък да си се поглеждал в огледалото?
— Вие сте по тая част, дон Педро.
— В моргата има хора, които изглеждат по-свежи от теб. Хайде, обличай се.
— Защо?
— Защото аз казвам така. Отиваме на разходка.
Видал не прие никакви откази и възражения. Замъкна ме до колата, която чакаше на Пасео дел Борн, и даде знак на Мануел да потегли.
— Къде отиваме? — попитах.
— Изненада.
