— Имахме разправия. Казаха се неща, които не биваше да се казват — и от двете страни. Ама и щерката има един нрав — не е за приказка… Заплаши, че щяла да се махне оттук и никога повече да не я видим. Скъпата й майчица за малко да се гътне от сърцебиене. Тогава аз й повиших тон и заявих, че ще я пратя в манастир.
— Безпогрешен довод, когато човек спори със седемнайсетгодишна девойка — отбелязах аз.
— В момента това бе първото, което ми дойде на ум… — оправда се бакалинът. — Как, според вас, бих могъл да я пратя в манастир?
— Доколкото я познавам — само с помощта на цял полк от Цивилната гвардия36.
— Не зная какво ви е наговорила, господин Мартин, ама не й вярвайте. Може и да не сме изискани хора, но пък не сме и някакви чудовища. Аз вече съм се видял в чудо как да се справям с нея. Не съм човек, който може да накара каиша да заиграе, че да я вразумя с бой. А пък моята госпожа, дето я виждате тук, и на мравката път прави. Не знам откъде е извадило момичето тоя характер. Май ще да е от това пусто четене. Хубаво ни предупреждаваха монахините. И баща ми, мир на праха му, това викаше: в деня, в който позволят на жените да се научат да четат и да пишат, светът ще стане неуправляем.
— Голям мислител е бил господин баща ви, но това не решава нито вашия проблем, нито моя.
— Какво можем да направим? Изабела не ще да седи при нас, господин Мартин. Казва, че сме тъпоглави, че не я разбираме, че искаме да я погребем в бакалницата… Нима аз не искам да я разбера? От седемгодишна възраст насам все съм работил в тоя магазин, от тъмно до тъмно, и едничкото, което разбирам, е, че светът е гадно място, в което никой няма да се съобразява с една хлапачка, дето се рее в облаците — обясни бакалинът, като се облегна на една бъчва. — Най-много се боя, че ако я задължа да се върне, ще вземе действително да избяга и да попадне в ръцете на някой… Даже не ща да си го помисля.
— Това е самата истина — добави съпругата му, която говореше с едва забележим италиански акцент. — Повярвайте, това момиче ни разби сърцата, ама не бяга от къщи за пръв път. Метнала се е на майка ми, която имаше един неаполитански характер…
— O, la mamma — обади си дон Одон, ужасѐн само от спомена за своята тъща.
— Когато ни каза, че ще се настани във вашата къща за няколко дена, докато ви помага в работата ви, останахме по-спокойни — продължи майката на Изабела, — понеже знаем, че сте добър човек, пък и така момичето ни ще е наблизо, само на две пресечки оттук. Сигурни сме, че ще намерите начин да я убедите да се върне.
Запитах се какво ли им е наговорила Изабела за моя милост, за да ги убеди, че едва ли не умея да ходя по водата.
— Ето на, снощи на един хвърлей оттук потрошили двама надничари, които тъкмо се прибирали вкъщи. Представете си само! Изглежда, че са ги налагали с някакво желязо и са ги пребили като кучета. Казват, че не се знае дали единият ще оживее, а другият сигурно ще остане сакат за цял живот — рече майката. — В какъв свят живеем?
Дон Одон ме гледаше угрижен.
— Ако дойда да я прибера, ще вземе пак да се махне от къщи. И тоя път не знам дали ще попадне на някого като вас. Вярно, не е хубаво едно младо момиче да се настани в къщата на неженен господин, но за вас поне знаем, че сте почтен и ще можете да се грижите за нея.
Бакалинът сякаш бе на ръба да се разплаче. Щеше да е за предпочитане да бе грабнал двуцевката. Все пак винаги имаше шанс отнякъде да изникне някой неаполитански братовчед, за да защити честта на девойката с едрокалибрена пушка в ръка. Porca miseria.
— Имам ли вашата дума, че ще се грижите за нея и ще я пазите, докато й дойде акълът и се върне вкъщи?
— Имате думата ми — изсумтях аз.
Прибрах се, натоварен с гозби и деликатеси, които взех по настояване на дон Одон и съпругата му за сметка на заведението. Обещах им, че ще се грижа за Изабела в продължение на няколко дена, докато се вразуми и разбере, че мястото й е при семейството й. Бакалите даже настояваха да ми платят за нейната издръжка — крайност, която отклоних. Моят план бе за по-малко от седмица Изабела да се върне да спи в собствения си дом, та дори ако за тази цел трябваше да поддържам измислицата, че денем тя е моя асистентка. И по-яки крепости са падали, казвах си аз.
Когато се прибрах вкъщи, я заварих седнала на кухненската маса. Беше измила всички чинии от снощи, беше сварила кафе и се бе облякла и сресала досущ като някоя светица от религиозна картичка. Изабела, която съвсем не бе вчерашна, прекрасно знаеше откъде идвам и ми се усмихна хрисимо, въоръжена с поглед на изоставено паленце. Оставих торбите с вкусотиите на дон Одон на мивката и я изгледах.
— Баща ми не ви ли гръмна с двуцевката?
— Бяха му свършили мунициите и вместо това реши да ме замери с всички тия буркани с мармалади и парчета сирене „Манчего“37.
Изабела стисна устни и направи тъжна физиономия.
— Значи са те кръстили Изабела на баба ти, а?
— La mamma — потвърди тя. — В нейната махала й викаха Везувия.
— Хич не се съмнявам.
— Казват, че приличам малко на нея. По отношение на ината.
