— Голяма част от митологията, която се развива около всяка доктрина — от богослужението, та до нормите и табутата, — произлиза от бюрокрацията, зародила се в хода на еволюцията на доктрината, а съвсем не от предполагаемия свръхестествен факт, който е положил нейното начало. Повечето простички и безобидни анекдоти са смесица от здрав разум и фолклор, а целият войнствен заряд, който натрупват постепенно, идва от по-късното тълкувание или даже изопачаване на изначалните принципи от страна на ръководните лица. Административният и йерархичен аспект изглежда ключов в еволюцията на доктрината. Първоначално истината е разкрита на всички люде, но бързо се появяват индивиди, които си приписват авторитета и задължението да тълкуват, управляват, а в случай на нужда и да променят тази истина в името на общото благо, и с тази цел създават мощна и потенциално репресивна организация. Този феномен, присъщ, както ни учи биологията, на всяка група обществени животни, не след дълго превръща религиозното учение в средство за контрол и политическа борба. Раздорите, войните и разцепленията стават неизбежни. Рано или късно, словото става плът, а плътта кърви.
Стори ми се, че започвам да говоря като Корели, и въздъхнах. Еулалия се усмихваше колебливо и ме наблюдаваше с известна резервираност.
— Това ли търсите? Кръв?
— Който жали пръчката, не жали детето — а не обратното.
— Не съм чак толкова сигурна в това.
— Усещам, че сте посещавали някое училище на монахини.
— Сестрите на светия младенец Иисус. „Дамите в черно“. Осем години.
— Вярно ли е, както хората разправят, че възпитаничките на тези училища хранят най-тъмните и несподелими желания?
— Обзалагам се, че много би ви допаднало сам да разкриете това.
— О, да, спокойно можете да заложите всичките си пулове.
— И какво друго научихте във вашето ускорено богословско курсче за неспокойни умове?
— Почти нищо. Първите ми заключения ми оставиха едно досадно усещане за баналност и непоследователност. Всичко това вече ми изглеждаше повече или по-малко очевидно, без да е нужно да поглъщам цели енциклопедии и трактати за гъдела на ангелите. Навярно е така, защото съм неспособен да разбера нещо, надхвърлящо собствените ми предразсъдъци, или защото няма нищо за разбиране и същността на въпроса опира просто до това, да вярваш или не, без да си блъскаш главата защо. Е, как ви се струва моята реторика? Още ли ви впечатлява?
— Чак ме кара да настръхна. Жалко, че не съм ви познавала в моите години на колежанка, измъчвана от тъмни въжделения.
— Колко сте жестока, Еулалия.
Библиотекарката се разсмя от сърце и ме изгледа продължително в очите.
— Я ми кажете, Игнациус Б., кой ви разби сърцето така жестоко?
— Виждам, че умеете да четете не само книги.
Поседяхме на масата още няколко минути, загледани в келнерите, които сновяха насам-натам из „Каса Леополдо“.
— Знаете ли кое им е най-хубавото на разбитите сърца? — попита библиотекарката.
Поклатих глава.
— Че могат да се разбият истински само веднъж. Останалото са просто драскотини.
— Напишете това в книгата си.
Посочих годежния пръстен, който тя носеше на ръката си.
— Не зная кой е тоя глупак, но дано да му е ясно, че е най-големият късметлия на света.
Еулалия се усмихна с известна тъга и кимна. Върнахме се в библиотеката и всеки отиде пак на мястото си, тя на своето писалище, а аз — в моето кътче. Сбогувах се с нея на следващия ден, когато реших, че не мога и не искам да прочета нито ред повече за откровения и вечни истини. На път към библиотеката й купих една бяла роза от сергия на Ла Рамбла и я оставих върху празното й писалище. Заварих самата Еулалия в един от коридорите, където подреждаше книги.
— Изоставяте ме толкова скоро? — рече тя, щом ме видя. — Кой ли ще ми прави комплименти сега?
— Кой не би го сторил?
Тя ме придружи до изхода и ми подаде ръка горе на стълбището, което се спускаше към вътрешния двор на старата болница. Заслизах надолу. По средата на стълбите спрях и се обърнах. Тя все още стоеше горе и ме наблюдаваше.
— Желая ви късмет, Игнациус Б. Дано да намерите онова, което търсите.
Докато вечерях заедно с Изабела на масата в галерията, забелязах, че новата ми помощничка току ме поглежда накриво.
— Не ви ли харесва супата? Не сте я куснали… — обади се момичето накрая.
Погледнах недокоснатата чиния, която бях оставил да изстива на масата. Гребнах една лъжица и си придадох вид на човек, който опитва най-изтънченото ястие.
— Превъзходна е — рекох.
— Не стига това, ами една дума не сте обелили, откак се върнахте от библиотеката — добави Изабела.
— Имаш ли някакви други оплаквания?
Тя отклони поглед, огорчена. Заех се неохотно с изстиналата супа, защото това поне ми даваше оправдание да не разговарям.
— Защо сте толкова тъжен? Заради онази жена ли?
Не отговорих нищо, просто разбърквах супата в наполовина изпразнената чиния. Изабела не сваляше очи от мен.
— Тя се казва Кристина — рекох накрая. — И изобщо не съм тъжен. Радвам се за нея, защото се омъжи за най-добрия ми приятел и ще бъде много щастлива.
— Да, а пък аз съм Савската царица.
