Много размишлявахме върху това приятелство и някои предположения трябваше да отхвърлим, други ни изглеждаха непоколебими; всички тези мисли се отнасят до въпроса, какви са корените и смисълът на многогодишното приятелство? Но първо не бива да забравяме, че при всички приятелства на Кнехт, като се изключи единствено това с бенедиктинеца, той не е страната, която търси, която се старае да спечели и се нуждае от близост. Той привлича, нему се удивляват, завиждат му и го обичат просто заради благородния му характер и от едно известно стъпало на „пробуждане“ вече сам съзнава тази своя дарба. Така е още през първите студентски години. Тегулариус му се удивлява и иска да го спечели, но Кнехт постоянно го държи на значително разстояние. И въпреки това някои признаци ни показват, че той наистина е благосклонен към Тегулариус. Сега сме на мнение, че не просто неговото необикновено дарование, неуморният му и особено открит за всички проблеми на играта талант съдържа нещо привлекателно за Кнехт. Силният му и траен интерес се отнася не само до голямата дарба на приятеля, той важи в същата степен и за неговите грешки, за болезнеността и особено за всичко останало у Тегулариус, което смущава другите жители на Валдцел и често им се струва нетърпимо. Този чудноват човек е тъй проникнат от духа на Касталия, че целият му начин на съществуване би бил немислим извън провинцията и той има за предпоставка нейната атмосфера и високо равнище на образование, тъй проникнат, че без трудното и странното в характера му направо бихме могли да го определим като архикасталиец. И все пак, този свръхкасталиец се пригажда зле към другарите си, те го обичат толкова малко, колкото наставниците и чиновниците, той постоянно внася смут, непрестанно възбужда общественото мнение и без закрилата и ръководството от страна на смелия и умен приятел вероятно би загинал рано. Това, което наричат негова болест, в края на краищата е по-скоро порок, една непокорност, недостатък на характера, а именно крайна неподатливост на подчинение, напълно индивидуалистическо съзнание и начин на живот; Тегулариус се примирява и подчинява на съществуващия ред само и толкова, колкото е необходимо, за да бъде търпян в ордена. Той би бил добър, дори блестящ касталиец, с многостранните си познания и в изкуството на играта на стъклени перли, като ненаситен и неуморно прилежен ум; но като характер — посредствен, дори лош касталиец в отношението си към йерархията и морала на ордена. Най-страшното в неговия порок е продължителното лековато отношение и занемаряването на медитацията, чието значение е в подчиняването на индивида, а съвестното й изпълнение навярно би го излекувало от неговото нервно заболяване, защото в дребните и единичните неща медитацията винаги му се отразява благотворно, когато след период на лошо ръководене, възбуденост или меланхолия за наказание му налагат строго упражняване на медитация под надзор, едно средство, към което често прибягва и благоразположеният и щадящият го Кнехт. Не, Тегулариус е своенравен, капризен, неподатлив на сериозно подчинение характер, наистина постоянно живо одухотворен, а в часове на окриленост — обаятелен, когато отчаяните му остроумия бликат и никой не може да се изтръгне от смелостта и често мрачния блясък на неговите хрумвания, но всъщност неизлечим, защото той съвсем не иска да бъде изцелен, никак не държи на хармония и подчиненост, не обича нищо друго освен свободата си, вечното студентство и предпочита цял живот да бъде страдащият, онеправданият и пречещият самотник, гениалният смешник и нихилист, вместо да тръгне по пътя на подчинение на йерархията и да постигне мир. Той никак не държи на мира, не отдава никакво значение на йерархията и малко го е грижа за укорите и усамотяването. Една крайно неудобна и несмилаема част в общност, чийто идеал са хармонията и редът. Но тъкмо с тази трудност и неусвоимост сред един толкова изяснен и подреден малък свят той е някакво постоянно неусмиримо безпокойство, един упрек, едно напомняне и предупреждение, подбудител на нови смели, забранени и дръзки мисли, вироглавата, непокорната овца в стадото. И чрез това, смятаме ние, въпреки всичко той спечелва приятеля си. Разбира се, в отношението на Кнехт към него играе роля и състраданието, призивът на застрашения и най-често нещастния към всички рицарски чувства на приятеля. Но то не би било достатъчно и след удостояването на Кнехт с майсторска титла, при битие и служба, пренатоварени с труд, задължения и отговорности, да продължава живота на това приятелство. Поддържаме схващането, че в живота на Кнехт Тегулариус е не по-малко необходим и важен, отколкото са Десиньори и отецът от „Мариафелс“, и наистина подобно на тях двамата той също е един разбуждащ елемент, едно отворено прозорче към нови простори. В своя тъй странен приятел Кнехт, както вярваме, долавя представител на един тип и с времето го открива съзнателно, тип, който още не съществува другаде освен в тази единствена фигура на предтеча, а именно типа на касталиеца, такъв, какъвто ще бъде някога, ако чрез идни срещи и подтици животът в Касталия не бъде подмладен и не му бъдат влети нови сили. Тегулариус е, както повечето самотни гении, предтеча. Той действително живее в Касталия, която още не съществува, но утре може да възникне, една все още външно затворена за света провинция, но вътрешно скована, изродена поради стареене и отслабване на медитативния морал на ордена, един свят, в който все още са възможни високите полети на духа и най-глъбинното отдаване на големите ценности, но където една много развита и свободно играеща духовност вече няма никакви цели освен самонасладата от своите свръхусъвършенствани способности. За Кнехт Тегулариус означава едновременно въплъщение на висшите касталийски способности и напомнящо предзнаменование за нейното израждане и упадък. Чудно и приятно е, че съществува този Фриц.
