Следваме нишките по-нататък и се натъкваме на първоначалния престой на Кнехт във Валдцел, на неговите последни ученически години и на многозначителната му среща с хоспитанта Десиньори, която на съответното място описахме подробно. Тази среща на запаления привърженик на касталийския идеал и рожбата на света Плинио не само е необикновено бурна и оказва продължително влияние, тя е и много важно параболично преживяване за ученика Кнехт. Защото чрез нея му се налага онази толкова сериозна, колкото и изискваща напрежение роля, която привидно подхвърлена от случая, тъй много отговаря на цялата му същност, че почти би могло да се каже: неговият по-късен живот не е нищо друго освен ново поемане на тази роля и едно все по-съвършено срастване с нея, а именно ролята на защитник и представител на Касталия, както после, близо десет години по-късно, трябва да я изпълни отново срещу отец Якобус и като майстор на играта на стъклени перли я играе докрай — един защитник и представител на ордена и неговите закони, който обаче всякога е искрено готов и се старае да научи нещо от партньора си и да насърчава не затварянето и вкостеняването на Касталия в самота, а живата взаимна игра и обяснението с външния свят. Това, което в интелектуалните и реторични състезания с Десиньори е само игра, по-късно срещу толкова значителния противник и приятел Якобус става дълбоко сериозно; и срещу двамата партньори Кнехт се утвърждава, дораснал е, учи се от тях, в борбата и обмяната на мнения не по-малко дава, отколкото взима, наистина и двата пъти не побеждава противника, което поначало не е самоцел на двубоя, но е в състояние да го принуди с уважение да признае личността му и застъпваните от него принципи и идеали. И дори споровете с учения бенедиктинец да нямат непосредствения практически резултат — Касталия да установи едно полуофициално представителство при светия престол, те пак са били от особено голямо значение, както схващат това повечето касталийци.
Чрез дружеското противоборство с Плинио Десиньори, а също така и с мъдрия стар отец, Кнехт, който иначе не е стигал до по-близък допир с извънкасталийския свят, се сдобива с едно познание или по-скоро предчувствие за този свят, каквото в Касталия естествено малцина притежават. С изключение на престоя в „Мариафелс“, който, разбира се, също не може да допринесе за запознаването му с истинския живот на света, той никога не го е виждал и живял, освен в ранното си детство, но чрез Десиньори, чрез Якобус и историческите си изследвания до голяма степен интуитивно си създава представа за действителността, съпровождана от съвсем ограничен опит, който обаче го прави по-знаещ и по-открит за света, отколкото мнозинството от съжителите му в Касталия, навярно без да се изключва и колегията. Той винаги е и остава истински и верен касталиец, но никога не забравя, че Касталия е само една част, малка част от света, макар и да му е най-скъпата и най-обичаната.
А как стоят нещата с приятелството му с Фриц Тегулариус, човек с тежък, проблематичен характер, съвършен артист в играта на стъклени перли, разглезен и плах свръхкасталиец, който по време на краткото си посещение в „Мариафелс“ се чувства така зле и безприютен между грубите бенедиктинци, че уверява — не би могъл да издържи нито една седмица, и безкрайно се диви на своя приятел, вече издържал цели две години?
