Човекът, който в един от най-лъчезарните дни на своя живот, в края на първата си празнична игра, след необикновено сполучлива и внушителна изява на касталийския дух казва: „Никой не мисли с удоволствие, че Касталия и играта на стъклени перли някога ще трябва да изчезнат, но все пак следва да се мисли и за това“ — този човек още отрано, дълго преди да бъде посветен в историята, носи в себе си едно чувство за света, вече е вникнал в преходността на всичко съществуващо и съмнителността на всичко, сътворено от човешкия ум. Ако се върнем към неговите детски ученически години, ще се натъкнем на вестта, че винаги, когато някой съученик изчезвал от Ешхолц, защото разочаровал учителите и от елита бил връщан обратно в обикновено училище, Кнехт изпитвал дълбок смут и безпокойство. За никой от напусналите училището не се говори да е бил личен приятел на младия Кнехт; но го е вълнувала и притискала със страховита болка не загубата, не самото отлъчване и изчезване на лицата. Тази болка му причинявало преди всичко тихото разтърсване на неговата детска вяра в съществуването на касталийския ред и на касталийското съвършенство. Че имало момчета и младежи, на които се падало щастието и милостта да постъпят в елитните училища на провинцията и които после проигравали и отхвърляли тази милост, в това за него, който приема сериозно до святост призванието си, било нещо разтърсващо, свидетелство за могъществото на некасталийския свят. Вероятно — това не може да се докаже — тези събития са разбудили първото съмнение у момчето, което дотогава вярва в непогрешимостта на възпитателната колегия, щом като от време на време тя довежда в Касталия ученици, от които не след дълго трябва да се отърве. Няма значение дали и тази мисъл е повлияла, или не, следователно като най-ранна подбуда за критика към авторитета във всеки случай момчето възприема изключването на ученик от елита и връщането му в друго училище, и не само за нещастие, а и за нещо недостойно, за грозно петно, в което хората се заглеждат, чиято поява сама по себе си вече е упрек и за което е отговорна цяла Касталия. Тук, смятаме, се корени чувството на потресеност и смут, което обзема ученика Кнехт при такива поводи. Отвъд, зад границата на провинцията, съществуват друг свят и човешки живот, които стоят в противоречие с Касталия и нейните закони, които не се поддават на тукашния ред и сметка, не могат да бъдат обуздани и преобразени от тях. И естествено Кнехт познава съществуването на този свят и в собственото си сърце. Той също има нагони, видения и желания, отречени от законите, на които се подчинява, нагони, чието обуздаване се постига само постепенно и с цената на тежки усилия. У някои ученици тези насоки следователно могат да бъдат толкова силни, че да си пробият път през всички предупреждения и наказания и да ги върнат от елитния свят на Касталия в другия, в света, владян не от целомъдрие и грижа за духовното, а тъкмо от тези природни инстинкти; на оня, който се старае в името на касталийските добродетели, той изглежда ту зъл подземен свят, ту изкусителна арена на игри или някакво сборище. От поколения съвестта на много млади хора познава понятието грях в тази касталийска форма. И много години по-късно, като възрастен и любител на историята, Кнехт трябва, естествено, още по-точно да разбере, че историята не би могла да възникне без материята и динамиката на този грешен свят на егоизма и чувствения живот и че дори такива възвишени създания, каквото е орденът, са родени от същия мътен прилив и някога отново ще бъдат погълнати от него. И тъй, значи, проблемът Касталия лежи в основата на всички силни вълнения, стремежи и сътресения в живота на Кнехт и за него това никога не е само мислителски проблем, а всъщност такъв, който като никой друг го засяга най-дълбоко и за който се чувства съотговорен. Той принадлежи към натурите, които могат да се поболеят, да залинеят и умрат, когато виждат любимата идея, в която са вярвали, отечеството и общността, които са обичали, да заболяват или изпадат в беда.
